Лекар си, но си и убиец. А можеше да не бъдеш.Това е на теория, ще кажете. От една страна, нещата на практика може би изглеждат така: Докторът е обиран много пъти, в предни случаи е звънял на полицията и е разбрал, че не може да разчита на държавата да го защити, вероятно се е наслушал на разкази от ограбени хора, които също не са получили внимание и помощ от полицията, затова се е снабдил с оръжие и е решил да се справя сам. От друга обаче - могат да изглеждат и така: Има неща, които могат да свързват един бивш затворник от „Столипиново“ и един лекар, например пациентите имат нужда от кръв, доставчик на която са точно жителите на такъв квартал, а подсъдими и осъдени имат нужда от болнични с оправдателни диагнози, може би докторът и крадецът са се познавали, каквито са упоритите слухове в Пловдив, може би докторът затова не е звънил в полицията, може би. Първата версия е оправдателна за доктора, втората - обвинителна (работа на следствието е да изяснява коя е вярна и коя не), но и в двата случая той е имал свои причини да не се довери на държавата. Но още в първите минути след оповестяването на инцидента хората се обединиха около първата версия: разбираме защо не е звънил на полицията, те и без това не вършат работа…
С други думи: гражданинът е самотен, той няма на какво да разчита, държавата нехае и превръща хората в убийци. Това колективно мнение вече е сериозен проблем. Случилото се между доктора и крадеца е криминално. Онова, което си мислеха хората, е обществено-социално.Повечето хора заеха позиция, преди да станат известни фактите. Имаха си оправдание – не са ни нужни факти по точно този случай, защото сме свидетели на толкова много факти през толкова много години, че нямаме нужда от още факти, за да сме на страната на ограбвания, в случая - доктора. Пусна се подписка. Започнаха протести в защита на пловдивския лекар. Да оставим настрани факта, че у нас протести без организатор не се случват. Да не придиряме и кой е бил организаторът на тези протести. Важното е какво искаха тези протести. Искаха да се освободи задържаният – преди да се знаят фактите, преди държавата да си е свършила работата да ги изясни. С други думи – протестиращите нямаха нужда от държава точно както гражданинът с разбития гараж не бе имал нужда от нея. Протестиращите не искаха някаква си държава да раздаде справедливост от тяхно име – каквато е всъщност функцията на държавата. Те искаха сами и директно да раздават справедливост – както на протестите, така и в социалната мрежа. Това е моментът, в който се преминава от „няма държава“ в „нямаме и нужда от държава“. После фактите станаха известни. И те бяха толкова различни от първоначалните, че всички започваха съобщаването им с думите „настъпи пълен обрат“. Пълният обрат във фактите обаче не предизвика обрат в общественото мнение – то все така остана на страната на доктора. Независимо че не бе потърсил полицията, че бе убил, без да е застрашен да бъде убит, че е въвлякъл и други хора в заличаването на престъплението, че е направил опит да се изтрият записите от камерите и т.н. Ето един реален коментар, типичен за социалната мрежа, далеч не най-настървения: „Съжалявам, но щом циганите могат да крадат, изнасилват и убиват бабите по селата, значи може да се отвърне по същия начин. Много е просто. Ако се погледне обективно – имаме мазен циганин, крал цял живот и правил деца, които държавата да гледа. Имаме и лекар, който е помагал на хората, плащал си е данъците и е бил обществено полезен. Кого избираш? Аз избирам лекаря.“ Опитах се на няколко места да споря, но ме парираха с един и същ аргумент: вече е дошло време, в което или си Плъха, или си Доктора. Разпаднахме се на две – или си това, или си онова.
А фактите загубиха значението си. От години нямаме държава. Вече и нужда нямаме. Ще се оправяме сами, като доктора. Вие само поправете закона. Това е преобладаващото обществено настроение сега.Дотук стигна прословутата българска толерантност, родена от неизбежността на историята и географията, отгледана във времена, на които на никого не му е било лесно. В един момент начините, по които се справят с живота българите и циганите, започнаха да се раздалечават – проблемите еднакви, а инструментариумът за решаването стана различен. И колкото повече обедняват българите, толкова повече преувеличават тази разлика. Ето какво си мисли един българин, който от ден на ден живее по-трудно и се оглежда за виновен: „Как стана така, че дори и циганите се оправят по-добре от мен? Нямам пари за ток, а те си теглят по някакви жици безплатно ток в незаконни къщи. С какво циганинът е по-заслужил от мен да ползва безплатно ток, вода? И кой в края на краищата плаща сметката – аз! С какво неговото дете заслужава да е повече дундуркано от държавата от моето дете? Защо не го пращат в затвора, когато краде от къщите, от градините? Защо аз плащам здравни осигуровки и за мен няма направления – заради циганина, разбира се, нали трябва да издържам с моите осигуровки многобройната му челяд. На мен защо никой не ми дава 50 лева, за да отида да гласувам? Аз не знача нищо за партиите, защото те влизат във властта с циганските, не с български гласове. Полицията не ме пази, защото взема подкупи от крадците. Аз трябва да работя, за да издържам властта и полицията, но тъй като властта и полицията се издържа от бройката на циганите, ме натоварват и с това да издържам циганите.“ Внимание – това последното е капката, която прелива чашата на българското търпило и кара толерантността да не прилича повече на толерантност. Това е, което българинът не в състояние да понесе – един път му сваля кожата властта, за да се запази на власт. Втори път му свалят кожата институциите с големи заплати, за да направят живота му по-справедлив, но те не го правят, защото ги мързи и защото престъпниците допълнително им плащат с откраднати от нас пари да не си вършат работата. Третата кожа му я свалят, за да се плащат детски, социални помощи, откраднат ток, неотчетена питейна вода, подарени здравни услуги.
Колкото по-лошо живеят българите, толкова повече преувеличават привилегированото положение на циганите – до степен, че започват да вредят сами на себе си.Например легендите за големите социални помощи на циганите въздържа българите от най-нормалните битки във всяка друга страна за увеличаване на социалните придобивки. Българите си въобразяват, че това би устроило циганите и през ум не им минава, че на практика то устройва само мързеливото и некадърно управление. Да не говорим, че няма социални помощи по етнически признак – глупост, в която кой знае как и защо уж умните българи продължават да вярват. Това мислене няма много допирателни с толерантността, но има всичко общо с несправедливостта. А щом държавата не може да осигури справедливост, нея не просто я няма, следователно е излишна. Това е голямата картина зад пловдивския случай и в нея има нови щрихи, по-тъмни.
Веселина
Седларска
