Държавата и беднякът на хазартната маса
Въпросът е: защо държавата е толкова по-успешна в събирането на приходи от хазарта, отколкото в осигуряването на достатъчна социална подкрепа на бедните?
Загубите на българите от хазарт се оценяват на 1 млрд. евро годишно.
Еманципираха ли се хората от хазарта? Очевидно не. Все повече хора търсят в залаганията възможност да увеличат оскъдните си доходи. Сред тях има непълнолетни, пенсионери и хора без работа. За едни това е надежда , ,, късмет’’ за допълнителни пари, за други – вече развита зависимост.
Държавата получава огромни приходи от тази дейност чрез данъци и такси. Така се затваря един особено неудобен обществен кръг: част от хората, които държавата подпомага заради бедността им, оставят парите си в хазартни игри, а от същата тази дейност бюджетът печели без усилие. Социалната подкрепа и хазартната печалба се срещат в една и съща икономическа система, но човекът в уязвимо положение плаща високата цена.
Създаден е Регистър на уязвимите лица, но формалното ограничение не премахва възможностите за заобикалянето му. Ученици играят през акаунти на по-големи съученици или роднини. Подобен модел се среща и при възрастни хора, които не познават добре технологиите, но получават „помощ“ от близки да си открият профил в онлайн казино. Това не е грижа, а злоупотреба с доверие и уязвимост. Има санкционирани оператори за допускане на вписани в регистъра лица, но самото наличие на санкции показва, че контролът не е достатъчен.
В работата си вече срещам деца от 8. и 9. клас, които са играли през чужди акаунти и редовно използват безплатните игри на хазартните платформи „за забавление“.
„Почти всички в класа ми имат акаунти и аз си направих“, сподели ми дванадесетокласник от гимназия с отлична репутация.
Безплатните игри не са непременно безобидни. Те могат да приучат детето към същия игрови цикъл – очакване на печалба, светлини, звук, възнаграждение. То привиква към тръпката, без да преживява непосредствено загубата на собствени пари. Така се изгражда познат модел на поведение, а преминаването към реален залог може да се окаже само на една чужда самоличност разстояние.
Безплатната игра се превръща в предварително запознаване с механизма на хазарта.
„Почти всички в класа имат“ – това вече е социална норма. Когато ученик от елитна гимназия говори за акаунта си така спокойно, както би говорил за профила си в обикновена онлайн игра, разбираме колко далеч е стигнало нормализирането на хазарта сред младите. Не е необходимо някой да ги убеждава. Достатъчно е, че всички го правят.
Еманципира ли се хазартът от държавата? От 2024 г. насам има законодателни мерки за затягане на регулацията – ограничения върху рекламата, изисквания за отстояния, задължения за проверки в регистъра. Но успоредно с това държавата продължава да разчита на значителни приходи от този сектор и увеличава облагането му. Тук възниква сериозно противоречие: държавата трябва едновременно да ограничава обществените вреди от хазарта и да осигурява приходи от неговото съществуване. Това създава напрежение между защитната и фискалната ѝ функция.
А еманципираха ли се възрастните хора от зависимостта си от близките, които понякога превръщат грижата за родителя в помощ за достъп до онлайн казина? Когато човек не разбира технологията, но някой друг създава профила му и му осигурява възможност да залага, границата между помощта и злоупотребата става особено важна.
Еманципира ли се държавата от порока си да бъде воденичен камък на врата на социално слабите? Когато държавата сложи камък на врата на социално слабия под формата на бърз клик в казино, този камък вече не е на мястото си. Той дави!
Държавата позволява продукт с изключително висока печалба за оператора да бъде рекламиран като ,,късмет'', докато загубите са концентрирани в най-уязвимите.
Когато има лесен достъп до казино , а и продукт с изключително висока доходност за оператора , пред потребителя се представя шанс за лична печалба , но отговорността не може да бъде прехвърлена единствено върху човека, който залага. Особено когато той е беден, зависим или непълнолетен.
Виждам го всеки път, когато вляза в EasyPay по работа. Докато чакам на опашката, все по-често наблюдавам възрастни и бедни хора, които внасят по 20 или 40 евро в онлайн казино. Лицата им са тъжни. Виждам усилието и неудобството, с което подават парите и изричат адреса и ЕГН-то си , при някои си личи , че раздялата с тези пари им причинява болка.
Това са лицата от другата страна на хазартната маса. Не ги виждаме в бюджетните прогнози, нито в отчетите за приходите от хазарт. Но именно те дават човешкото измерение на числата.
Печалбата е ясна- държавата прибира 3-4 пъти повече само от данък за хазарта, отколкото дава за всички месечни помощи ( социалната подкрепа от 25 евра)
Държавата не се е еманципирала от зависимостта си да печели от слабите. Проблемът не е само в това, че едни пари преминават през социалната система и хазартния сектор. Проблемът е, че обществената политика допуска уязвимият човек да бъде едновременно обект на социална подкрепа и източник на приходи от собствената си уязвимост.
Камъкът тежи на мястото си само когато е на мястото си – на земята, до нозете на човека.
Стела Богомилова
Валентин Любенов
24 minutes before
В една държава,в която не се произвежда почти нищо собствено,а се разчита на търговия и туризъм,е нормално,голяма част от икономиката да се формира от хазартния бизнес. Хазарт и залагания съществуват от както човека се е изправил на задните си крайници,и да се забранява тотално,както беше до преди 30 години е глупост. Но и казината на всяка пресечка в големите градове не е нормално. Тук,именно,е ролята на държавата,да регулира и контролира и този бизнес.За сега,обаче,не се забелязва такава тенденция,което навежда на мисълта,че съществуват някакви "тясно" връзки между бизнеса и политиците.
Коментирай