Децата (ми) и религията

Ние всички обичаме най-много децата си на този свят. Така сме устроени. Хората, които нямат деца, имат други човешки същества, за които им е най-мило. И в единия, и в другия случай за най-любимите си ние искаме най-доброто, същото като за себе си, дори повече, отколкото за себе си, всеки има някого, за когото е готов да умре.

И понеже не правя изключение и живея, за да дам всичко от себе си на децата си, съм им отнел „правото на избор“ – кръстили сме ги още като малки. Жесток човек съм, фундаменталист, фанатик, маниак, как мога да постъпя така с тях, да ги заведа в храма и да ги кръстя, без да ги питам за тяхното мнение…

Това е същностно за Православието. Детето може да бъде кръстено веднага след раждането си, а по традиция се кръщава след 40 ден заради очистителните молитви за майката. И всички родители, които полагат ето тази „фанатична“ и „фундаментална“ грижа за душите на децата си, знаят за какво говоря.

На останалите може би няма и нужда да говоря, но из медиите е повдигнат въпроса за въвеждане на нов предмет в училище, който няма да бъде „Вероучение“, а нещо ново и доста изкилиферчено – та да кажа как е правилно.

Обичам своите деца у дома. Но обичам своите деца и в училище, учениците ми също са уязвими, крехки, малки… Всеки от различно семейство и с различна закваска, но за тях също искам най-доброто, така че ако зависеше от мен, бих ги завел всички на църква да ги кръстя най-напред. Защото каквото и да им говоря аз в училище, нищо не може да им говори така, както Сам Христос и Светият Дух. Оттук нататък може да започне истинското „Вероучение“ – когато се кръстим.

Всичко обаче е само прах в очите за пореден път. Ще се създадат нови учителски професии. На свещеници няма да позволяват да катехизират – така казаха. Даскалите ще говорят общи приказки за доброто и злото – че аз и в часовете по литература само за това им говоря… От първия до последния миг с учениците си говоря само и единствено по този въпрос. Защото изобщо не ми е важно дали съм го научил какво е синекдоха и къде се слагат запетаи, ако не съм го научил да различава добро от зло и да схване координатната ос на Истината.

Разбира се, говоря само хипотетично и пред учениците си от турски етнически произход не проповядвам, не е честно спрямо техните родители. Не проповядвам и пред останалите – не съм свещеник. Единствено проповедта на духовниците може да бъде вероучение – останалото са разговори за идеи. И се спазват границите на личното пространство – в днешното ни общество така е честно. Насила хубост не става и няма да пресека тънката червена линия.

Личната ми радост е когато след години срещна в църквата на Литургия свой някогашен ученик, имам такъв случай. Млад човек, който се изповядва и причастява. Не се изкушавам да мисля, че съм го насочил нанякъде, всичко е Божи промисъл, надявам се да не съм попречил на някого да върви по пътя си и да се развива.

Изключително лукаво е да се повдига изобщо такъв разговор днес, когато „всеки си знае“, защото резултатът е предрешен. Не ми допадат приказките за „поне това“ да направим за децата, поне някакъв си там предметец да въведем, да отчетем дейност, щото Христос не е „поне това“, Христос е Пътят, Истината и Животът. Православната църква не се е скрила, не бяга от обществените въпроси, тя си е на мястото и чака да влезем в нея. Църквата не е НПО. Църквата не възпитава и не превъзпитава – това е задача на родителя. Църквата „само“ те събира с Христос, а това е всичко, което можем да постигнем – да отидем при Него.

На повече от това със своите немощи сме неспособни.

Николай Фенерски

https://outsideri.org/