Децата ни ще са тези, които пак ще строят. А ние ще стоим отстрани и ще мълчим

Изключително угнетяващо е съзнаването на простата истина, че живеем в страна, която изисква от микро, дребния и средния бизнес огромно данъчно бреме;

Която храни огромен чиновнически апарат;

Която продава интереса на народа, издържащ престъпна върхушка, олигарси и бюрокрация.

Държава, за която са важни едни триста семейства, а народът се разглежда като “повинен” във всяко едно отношение...

Държава, която е само на думи такава, а всъщност е подопечна територия на едни дебели задници, които служат на други задници, а те от своя страна на шепа откачени старци изживяващи се като господари в света.

Държава, която се олицетворява от няколко престъпника - облечени с правото да ни налагат данъци. Данъци, но не такива, които да застрашат мулти компаниите, а нас - обикновените хора.

Същите обикновени хора, които утре ще пратят и в окоп - достатъчно е да им наредят това.

За да е илюзията пълна, (а на съзните омерзението още по-силно) над цялото това безумие стои един президент, който говори с вид на адски загрижен, едни напълно празни слова.

А пред сградата на този президент гвардейци, церемонии, салтанати...

Неща, които са вече толкова празни, така безмислени, че колчем ги видя - толкова пъти дори физически усещам омерзението, което ме обхваща..

Обхваща ме, защото много добре зная колко стотици и стотици хиляди са загинали, за да се наричаме българи. За да я има днес тази толкова провалена страна.

Празно е. Бедно е. Мерзко е. Унизително е.

А единственото, което все още ме държи - това е пълната ми увереност, че нещата няма да продължат още дълго да бъдат така.

Убеден съм, че всеки от тези негодници много скоро ще си получи заслуженото.

Не само съм убеден - зная го.

Но пак е трудно.

Защото всеки миг безвремие е не просто един миг, а ОЩЕ един миг. Най-хубавите ми години минаха в това безвремие...

Истински завиждам на онези наши бащи и дядовци, които са изграждали страната ни. Родината, в която се клехме, а позволихме да ограбят...

Щастливи хора са тези наши бащи и дядовци - строители.

А ние...

Ние сме шайка нещастници, чийто живот мина в стремеж към по-голям телевизор, и мъничко по-нов таралясник.

Нищо друго не постигнахме.

Децата ни ще са тези, които пак ще строят. А ние ще стоим отстрани и ще мълчим.

Това го можем.

Христо Христов