Днес влязох в магазина за „няколко неща“ и вече започвам да си мисля, че това е едно от най-скъпите изречения в българския език

Днес влязох в магазина за „няколко неща“ и вече започвам да си мисля, че това е едно от най-скъпите изречения в българския език. Яйца, сирене, мляко, малко месо, салата - неща за вечеря. Най-обикновена храна. Не купувам хайвер, шампанско и омари. И пак идва онзи момент на касата, в който ти казват сумата, поглеждаш торбата и виждаш, че е почти празна.

Само че сега започва по-гадната част. Идва зимата. Токът за домакинствата вече е вдигнат. Започва отоплението. Идват сметките за парно, ток, топла вода, газ. Към тях магазинът няма магически да стане по-евтин, бензинът няма да пада, лекарствата няма да поевтиняват и точно зимата традиционно идват всички онези прекрасни разходи, които никой не е планирал.

И тук вече не е толкова смешно. Защото ние можем да се майтапим, че ще намалим парното с един градус, ще поръчваме по-малко храна или ще търсим промоции. Но си представям една баба в някое градче с малка пенсия. Отваря сметката. После отваря хладилника. После си гледа лекарствата. И започва да смята. Не какво ще си купи. А от какво ще се откаже. Ще е по-топло вкъщи или ще останат пари за храна? Ще си купи лекарства или ще напълни хладилника? Ще пусне печката цял ден или ще стои с два пуловера и ще си казва: „На мен не ми е студено.” Това последното ми е най-тъжно, защото всички сме го чували от възрастни хора. „Аз съм добре.“ „На мен нищо не ми трябва.“ „Аз ям малко.“ „Не пускам печката, защото не ми е студено.“ А понякога истината е много по-проста. Студено им е. Просто сметката ги плаши повече от студа.

И това не са някакви 10 души, които сме намерили за драматичен пример. Последните официални данни показват, че близо 2 милиона души в България са в риск от бедност или социално изключване. Представете си го не като процент, а като хора. Пенсионери. Семейства с деца. Работещи хора. Хора в малки градове и села, където не можеш просто утре да си намериш работа за 2000 евро и да решиш проблема.

И точно затова си мисля, че тази зима за страшно много хора няма да бъде уютна и приятна. Ще бъде смятане. 10 евро повече тук. 20 евро там. Сметка за ток. Отопление. Лекарства. Нещо се счупило. И в един момент човек не живее, а мести едни пари между 5 сметки и се надява месецът да свърши преди парите.

Ето това е обедняването според мен. Не идва някой да ти каже: „Честито, от днес си беден.“ Просто една година ходиш по два пъти на ресторант на месец, следващата по веднъж. После спираш. Една година ходиш на почивка, следващата я отлагаш. После започваш да гледаш кое сирене е намалено. После махаш нещо от количката. И накрая през януари седиш с пуловер вкъщи и обясняваш, че всъщност 19 градуса били много полезни за здравето.

А най-тежкото е, че човек свиква с всяка следваща крачка надолу. И затова тази зима аз няма да питам хората колко им е заплатата или пенсията. Ще ги питам нещо много по-просто: „Топло ли ти е вкъщи” Защото през 2026 година един възрастен човек да стои на студено, за да му останат пари за храна и лекарства, не би трябвало да е „икономия“. Това вече е мизерия.

Борислав Борисов