Днес е различно, но навремето най-омразното ми ястие беше пиле със сушени сини сливи. То обаче беше върхът в кулинарията на баба ми от Оряхово – Милка, която дори не искаше да я наричам „бабо“. Как така сини сливи – сладко, как така пиле – солено! За мен това беше извратено, прекалено. Но като си гладен – буташ сливите настрана, стържеш соса и похапваш малко от месото, колкото да не заспиш гладен. Наричах го „румънското ястие“. На север обичат да смесват вкусовете, обичат да слагат плодове покрай месото, а не като нормалните хора от юг.
На юг нещата са прости – прясно, натурално, ако може и много люто. Вкусове! Може би и природа. Лесно е да направиш ястие, когато градината ти е пълна.
И и друг спомен имам като дете – точно на юг. Македонците идваха в хоремага в Логодаж и си купуваха някакви стоки, защото са прекалено евтини. А те – македонците, бяха първите чужденци, които виждах. И гледах как се възхищават на цените. Ако аз си вземех десет бонбончета „Лукче“ за 10 стотинки, те вземаха цял чувал и цъкаха пак: „Майко, майко, що е еФтино…“ Но пък в Делчево, Македония, продаваха западни джундурийки. Например капсени пистолети – дефицитна радост за децата. У нас струваха много скъпо, но най-вече ги нямаше. Пазар!
Не трябва да имаш кой знае какви сладки детски спомени, а още по-малко познания, за да знаеш, че пазарът се определя от вкусовете и цените. Това са и двата най-важни закона: търсенето определя предлагането, и… една стока струва точно толкова, колкото някой е готов да даде за нея. Останалото е социализъм. Евтини банани – два пъти през годината.
Нямам идея на кого хрумна идеята да създава някаква сравнителна мистерия около цените и качеството на стоките в Западна Европа и България. Май тръгна от други източноевропейски идиоти. Нямам и идея колко пари са похарчени за това швейковско начинание да се обикаля по Европа, да се купуват стоки и да се изследват в лаборатории от сорта на филма „Двойникът“. Беше тъжно, когато стана водеща новина и се коментираше дни наред. „Лъжат ли ни?“ „Има ли разлика между качество, цени тук и там?“ Естествено, че има. И какво от това? Руската салата в Русия не е руска, а виенското кафе във Виена се нарича „меланж“. Китайското, което ядем в Европа и САЩ е измислено от евреин в Сан Франциско, за да отговаря на „белите“ ни вкусове.
Имате ли идея колко стоки се продават в света? Като бройка, като номенклатура – кажете само? Десетки хиляди! Всъщност никой не знае колко точно. Вижте какво получаваме след мащабното разследване, превърнало се във водеща новина, похарчена енергия в телевизионни студия, трепети и вълнения. Включен бе дори министърът на земеделието и харните Румен Порожанов. Ако питате мен – едва ли той доброволно би се включил в този фарс.
„16 храни са със значително по-високи цени у нас в сравнение с Австрия и Германия“ – каза той на брифинг в Министерския съвет, след като станаха ясни резултатите от проверката на Българската агенция по безопасност на храните за качеството на храните. Стана ясно, че нито една от тези храни дори не доближава графата „вредна“. Точно обратното – храните имат разминавания в качествата си, но почти в нищожни пропорции.
Министърът, както и всеки, който мисли трезво, е наясно, че безопасността и качеството няма нищо общо с нивото на цените. Цените са въпрос на пазар, контрол и регулации, ако има такива.
Гледах някакви анализи на тази величествена проверка по отношения на качествата и, О! Боже!, качествата на едни и същи продукти, в едни и същи магазини вериги се различават. В едното имало процент повече какао, в другото нещо по-малко, за сметка на друго. Ако разгледате състава на бирата у нас и в Чехия, ще видите, че у нас масово се слага царевичен грис, за разлика от учителите. Просто такъв е вкусът на българите. Искат бирата да е по-сладка, а не горчива. Това е все едно да замените турски сериал с философска драма по телевизията. Ще ви аплодират, но ще сменят канала.
Можем да произвеждаме новини до края на живота си за темата на стоките като започнем с „Защо папаята на остров Контадора в Панама си пада от дърветата и на никого не му пука за това, а тук едно плодче, без същите вкусови качества струва от 3 до 5 лева?“
Но има и обратната гледна точка. Защо нашите череши са по-вкусни и евтини от тези в Швеция? А, да… там май нямаше много череши. Ами другите стоки – домати, ягоди, череши, дини и… всичко останало, растящо по нашите земи? Защо всичко тук през лятото е по-вкусно, качествено и евтино от аналозите си на север и на запад? География, пазар, стандарт.
Днес Европа е отворена, светът е отворен. Ако нещо не е качествено и не е вкусно, веднага ще се намери някой, който да докара евтините стоки от чужбина или да ги произведе в България. Въпрос на търсене и навици за пазаруване. Ако някой иска натурално, у нас е най-лесно. Достатъчно е един софиянец да се вдигне и да похарчи едни 20 лева бензин и ще бъде на което си пожелае райско място, където работливи хора ще му предложат каквото си пожелае директно от градината или от полето. И ще струва по-евтино от стоката в хипермаркета.
Тук идват два други проблема – вкус и навик. Да започнем с навика. Не може народ, който се научи, че дрехи втора ръка е нещо нормално и че разпродажбата е начин на живот да претендира за разлика в цените между Запад и Изток. В това отношение България е лидер по най-качествената втора ръка дрехи и най-качествената разпродажба в Европа. Какво ще кажете?
Второ. През годините поколения наред израснаха с различно възпитан вкус. Днес в България е почти невъзможно да накараш дете да яде натурално овче мляко, сирене, а само пробвайте с домашна кокошка или ярешко. Това не е само в България, а в цяла цивилизована Европа. Децата си харесват хамбургери с пържени картофки, пица, спагети.
Какво има в българските кренвирши, например? Както казваше един месар навремето „Аз харесвам ей тези конкретни кренвирши, защото производителят им е некадърен, няма машини и майстори и слага истинско месо в тях“.
Проблемът на българското хранене не е в тези 13 или колкото и да са продукта, минимално различаващи се от западните си аналози. Проблемът е в стандартът на живот на българите, в културата на хранене. Останалото е някаква абсолютно тъпа пропаганда, която се опитва да ни каже, че ние ядем боклуци, а принцовете от Стара Европа – трюфели. Няма такова нещо. Българинът днес има огромен избор и дори когато няма пари, пак може да намери по-качествени и натурални неща, отколкото в Западна Европа.
Темата за фалшивите храни е като фалшивите новини. Тези, които ги произвеждат крещят най-много срещу тях. А може би двете теми са смесени, защото, когато говорим за такива измислени теми, убиваме времето, в което можем да говорим за значителните теми в обществото. С пуканките всеки филм изглежда приличен.
От
Емил Спахийски
http://trud.bg
