Едно колело, един шоколад и детство, което парите не могат да върнат

Като малък мечтаех да имам колело. Не някакво скъпо или специално. Просто колело, с което да карам като другите деца. Така и не ми взеха, защото нямахме пари. Днес мога да си купя каквото колело искам, но вече не ми трябва. Защото онова дете, което толкова много го искаше, отдавна го няма. Пораснало е. А колелото вече няма на кого да донесе онази радост.

Израснах в много бедно семейство. Имах и друга мечта — да опитам Тоблерон. Един шоколад, който днес мога да си купя от всеки магазин, а тогава за мен беше нещо недостижимо. Толкова много го исках, че и до днес ми е любимият. Не знам дали защото е толкова вкусен, или защото още помня какво е да мечтаеш за един шоколад. И когато някой започне да обяснява, че бедните хора просто не умеят да си разпределят парите, ми се иска да го попитам дали знае какво е едно дете да мечтае за нещо, което другите деца дори не забелязват.

Помня и пътуванията ни до Лом през Петрохан. Имахме една стара Шкода 120 L, която прегряваше почти всеки път. Спирахме по 5-6 пъти, отваряхме капака и чакахме двигателят да изстине. Подпирахме колата с камъни, защото дори ръчната спирачка не работеше, а пари за ремонт нямаше. После сменихме Шкодата с Фиат Панда, след това с Голф 2, но проблемите продължиха. Още преди да стигнем планината, аз вече се притеснявах дали ще успеем да я преминем. Молех се да няма задръстване, защото колата можеше отново да загрее. Представете си да си дете и вместо да се радваш на пътуването, да се чудиш дали изобщо ще стигнеш.

И знаете ли кое е най-тъжното? Че децата разбират много повече, отколкото възрастните си мислят. Чуват как родителите им се карат вечер за пари, дори когато се правят, че спят. Чуват репликите „Откъде ще ги намерим?“, „Пак не стигат“, „Как ще изкараме до заплата?“. И на следващата сутрин стават, обличат се и отиват на училище, все едно нищо не се е случило. Само че вече знаят, че вкъщи има проблем, който никой не може да реши. И започват да внимават какво искат, какво казват и колко струва всяко тяхно желание.

Има деца, които казват, че не искат да ходят на училищната екскурзия, защото знаят, че родителите им няма откъде да намерят парите. Деца, които не канят приятели на рожден ден, защото вкъщи няма пари за торта и почерпка. Деца, които се притесняват да се съблекат по физическо, защото маратонките им са скъсани. Деца, които гледат как съучениците им се хвалят с подаръците си след Коледа, а те се чудят какво да измислят, за да не кажат, че не са получили нищо. И най-болезненото е, че някои от тези деца започват сами да лъжат, че не искат нещата, за които всъщност мечтаят. Само за да не натъжават майка си и баща си.

Представете си майка, която влиза с детето си в супермаркета и на касата се оказва, че парите не стигат. Започва да връща продукти, а детето стои до нея и гледа. Или баща, който обещава на сина си, че ще му купи нови маратонки следващия месец, а следващия месец пак няма пари. Или родители, които се чудят как да платят тока, а детето им ги чува и на следващия ден само започва да гаси лампите вкъщи. Не защото някой му е обяснявал колко струва електричеството, а защото е разбрало, че парите са проблем.

И тези деца порастват. Само че понякога страхът не пораства заедно с тях и не си отива. Остава си същият. Може вече да имаш хубава работа, да изкарваш пари, да можеш да си позволиш неща, за които преди си мечтал, и пак да се чувстваш виновен, когато купуваш нещо за себе си. Да стоиш пред витрината, да имаш пари в джоба си и пак да се чудиш дали не е по-добре да ги запазиш. Да проверяваш сметката си постоянно, въпреки че знаеш колко има в нея. Защото някъде дълбоко в теб още живее онова дете, което е чувало вечер как родителите му се чудят откъде ще намерят пари за следващия месец.

И не са само децата. Има възрастни хора, които влизат в аптеката с рецепта и питат кое лекарство могат да оставят за другия месец, защото пенсията не стига. Има хора, които отлагат зъболекаря, докато болката стане непоносима, защото нямат пари за лечение. Има семейства, за които една развалена пералня означава да искат заем от роднини. Има родители, които работят на две места, почти не виждат децата си и въпреки това пак не успяват да платят всичко.

И на фона на всичко това винаги се намира някой да каже: „Ами спестявайте! Работете повече! Не харчете за глупости!“ Какво точно да спести майката, която връща храна на касата? От какво да се лиши пенсионерът, който не може да си купи лекарствата? Колко още да работят родителите, които и без това почти не виждат децата си? Много е лесно да обясняваш на хората как трябва да живеят, когато никога не ти се е налагало да избираш между 2 неща, от които имаш еднаква нужда.

Аз днес мога да си купя Тоблерон, когато пожелая. Мога да си купя хубаво колело. Мога да мина през Петрохан, без да се притеснявам дали колата ще прегрее на следващия завой. Но има моменти, в които още си спомням какво е да нямаш. И колкото и да се променя животът ти, някои страхове от детството не изчезват толкова лесно. А най-много ме боли за онова колело. Защото днес мога да си купя 10 колелета, но никога няма да мога да се върна на 10 години и да изляза да карам с другите деца.

И някъде в България точно сега има друго малко момче, което гледа как приятелите му карат колелета и си мечтае да има свое. Може би след 25 години и то ще има достатъчно пари да си купи каквото поиска. Но тогава вече няма да има на кого да купи онова колело. Защото детето, което толкова много го е искало, отдавна ще е пораснало.

Борислав Борисов