ГРАМИ, ДНЕВНИЦИ И ИЗБОРИ

Тия дни чета грами на Сол Полански – посланик на САЩ в България, за събитията около и непосредствено след 10 ноември. 

Не можех да повярвам на очите си, че американски посланик непосредствено преди падането на Тодор Живков е толкова безпомощен в сведенията и анализите си. Можете ли да си представите, че същият тоя Сол Полански е събирал сведения от румънския посланик, от някакъв третостепенен дипломат от китайското посолство, от югославски третостепенни посланици и в тия му анализи прелива от клюки – кой какъв е от новоизбраните членове на Политбюро, кой в какви връзки е с Тодор Живков, кой къде е кихнал, кого иска да бутне, на кого жена му какво казала…

 Особено бях поразен от разговорите му с тогавашния външен министър, а после – генерален секретар на БКП Петър Младенов. Нищо съществено, нищо дълбоко. Очаквах да има поне един ред от тези американски посланически анализи за това, какво се случва в България изобщо, какво правят хората, зле ли са, добре ли са, кого любят, тачат и милеят. Ни звук, ни стон. 

Много важно например за тогавашния американски посланик е било, че новоизгряващата БКП-звезда Петко Данчев е от района, в който е роден Живков, че друга звезда – Стоян Марков, е издигнал еди-кого си – негов приятел. 

И сега идвам до най-важното – толкова са били заглушени и слепи сегашните ни господари, че ден преди 10 ноември са написали, че Тодор Живков няма да бъде свален и че нищо особено няма да се случи след Пленума на 10 ноември 1989 година. 

Тук-таме се прокрадват имена на високопоставени тогава български управляващи, които уж са си разпускали езика, а всъщност са търсели близост и контакт с Америка, защото са усещали накъде духа вятърът. 

Чета и дневника на Богдан Филов - министър-председател и регент на България след смъртта на Борис Трети. И там клюки, и там битови подробности – къде останала на гости жена му – при кой дипломат във Виена, как играли карти с Яблански, как бил застанал фюрерът с гръб към прозореца, през който влизало слънцето и осветявало главата му отзад. 

Едното – на американския посланик – са грами, а това е дневник и предполага по-личен момент. Но и двете издават един поразяващ факт – често пъти важни решения се вземат на базата на случайно дочути неща, на впечатления, на лични преценки, на пристрастия. Най-много Богдан Филов бил ядосан от факта, че един важен генерал го натискал да направи негов племенник управител на новоприсъединената Добруджа, подарена ни от Хитлер. Това им е било най-важното – кой да управлява новоосвободена Добруджа. Богдан Филов например анализира тембъра на фюрера Хитлер, настроенията на Борис, мисли за времето, когато ще се вземат някакви решения – през деня или през нощта – кой как е уморен, докато Сол Полански пише за това, което се случва в България през 1989 година, като гледа телевизия заедно с преводача, пита го кой кой е около Тодор Живков или чака някой от китайското посолство да изрази мнение. 

Сигурно не е точно така, не е така – има и разузнаване, и доносници, и предатели. Думата ми е за случайността, за страхотната случайност, с която се вземат важни решения. Потресаващо е значението на бита, на маниера, на храните, които ядат, на питиетата, които пият, за решенията, които вземат. Ирационалното – и в политиката, и в живота, е в много по-голямо количество, отколкото си представяме.

Допреди десет дена например Камала Харис, която се хилеше непрекъснато, сочеше с пръсти и ликуваше с цялото си същество, като види хора и тълпи, си посви усмивката, защото Путин обърна внимание върху това. Гледам я на дебата с Тръмп – колко е фина уж, колко е загрижена, колко е неухилена. Колко е разбрала изведнъж тежестта, която ще легне на плещите ѝ. Голямо впечатление ми направи как стъпва като млада кобилка, как набива тържествуващо крак, как гледа да не трепне и колкото повече Джо Байдън се мотаеше и не знаеше дали е на Земята, или на Луната, толкова повече тя трябва да изглежда сигурна, та чак роботизирана. 

За Тръмп е ясно – той е някакъв невменяем, ексцентричен и несломим милиардер, тарикат, лъжец и каквото още искате, но в цялата му наивност, глупост, ако щете, има сто пъти повече автентичност, отколкото в пластелиновата и пластмасова Камала Харис. 

Можете ли да си представите какво щеше да стане, ако Байдън не се беше олял така в първия дебат с Доналд Тръмп, ако не беше до болка проличало, че е пълно куку и не става за нищо, ако просто тази вечер беше по-добре и беше продължил надпреварата за президентския пост? 

Всичко е случайност, която иска да бъде представена като стратегия, замисъл и хармония. 

Тези хора, които ни управляват, искат да ни внушат, че знаят какво правят. А те не знаят – нито една секунда не знаят. 

Господи, как е притихнал целият свят за изборите в Америка. Ама ние не сме треперили така кога ще умрат Брежнев, Черненко и Андропов. И това е така, защото глобализацията и стремежът за един-единствен доминиращ фактор направи цялата земя провинция, направи живота по земята клюка и фрагмент.

Прав е Стивън Хокинг, когато казва, че Бог играе на зарове. Ами ние на какво играем – на тука има президент, тука нема президентка, тука има грами, там нема грами, тука има дневник, там нема дневник.

Николай Милчев