ХРАЧКА ЗА МРЪВКА

Тази работа с Паметника на съветската армия вече трябва да спре. Поне за мен агонията е непоносима. Видя се, че ще го махнат. Ще го махнат част по част, камъче по камъче и скулптура по скулптура. То не бяха драсканици, то не бяха опикаваници, то не бяха живи вериги, то не беше чудо. 

Сборище на вещици вдън горите да беше тоя паметник, нямаше така да го ръфат и късат. 

Първо гръмнаха Мавзолея. Подмокриха се от кеф (и от страх), че именно Мавзолеят падаше като бик на арена – бавно и полека. Казвал съм го сто пъти, ще го повторя и сега – Мавзолеят в София беше най-уникалната сграда. Всичко има по света, ама мавзолеи няма. Идеологизирайте колкото щете, викайте, дерете си гузните съвести, после идете да гръмнете Хеопсовата пирамида, щото и тя е още по-тоталитарна.

С гръмването на Мавзолея София изгуби една неповторимост. 

После оставиха да се разкапе и бутнаха зорлем паметника пред НДК. Според кметицата на София този паметник пред НДК бил „зловещо място“. Боже, прости ѝ, тя не знае какво говори… Иначе Фандъковото говорене е едно тихо, благо, сякаш говори на родителска среща в училище. Но тая работа – за изкуството и за паметниците, ѝ е мътна, по-точно – ясно политическа ѝ е. Паметникът пред НДК беше друга софийска неповторимост. 

Грозни били Мавзолеят и Паметникът – напомняли за тоталитарни времена. Ами тогава обутайте всичко, което ви се види грозно, и оставете само паметниците на Лучников и на Рейгън. Те са хубост нечувана. 

Трябва да се разбере, че колкото по-бързо изчезне Паметникът на съветската армия, толкова по-зле ще е за онези, които обикалят около него като хиенови кучета. На хиеновите кучета, като им вземеш кокала, и скимтят и изчезват. Паметникът на съветската армия не е кокал, разбира се – той е кръв и мъка, и смърт, и надежда. И смъртта на моя дядо Никола Милчев – Соколов, убит при Страцин през ноември 1944 година. Сражавал се е заедно с Червената армия. 

Аз много добре знам къде е гробът му – на баира в Гложене. А в Паметника на Червената армия сигурно е половин камъче или парченце от буква, или случайно поникнала тревичка или цветенце. 

До гушата ми дойде да го ругаят тоя паметник и да го цапат. Днес пък в един от най-големите вестници има призив да го гръмнат на секундата – няма за какво да стои повече. 

Нека оставим паметника на времето и на нашата памет. Идете, снимайте го, снимайте се с него, запомнете го, дръжте го в главите си и сърцата си. И гледайте да не забравяте нищо.  

Това мисля за Паметника на Червената армия в София. Няма как да мисля друго. Не мога да се въртя като шишче на политическо слънце – ту по гръб, ту по корем, ту по лице, ту по задник. 

И съм готов както винаги да отнеса псувни и ругатни, по-големи от самия паметник – свикнал съм, няма да ми е за първи път. Сега им е паднало на тия с храчките. Щото всяка храчка е я длъжност, я съветническо място, я по-напред в партийна листа, я някоя поръчка, я някоя мръвка. Храчка за мръвка.

Николай Милчев