Хваща ли ни кантарът?

Каква пък е „преговорната тежест“ на клетата ни държава, която видимо е завлечена в битки за оцеляването си - включително и срещу собствения си Народ?

Ние сме страната на всевъзможните загадки – те изникват всеки път, когато се осмелим да се взрем в някоя тукашна „истина“

Не знам дали Цветанка Ризова изобщо разбра какво направи тия дни в едно от късните издания на „Лице в лице“. И дори да беше разбрала, продължи да шпори нанякъде из все недостигащото за подобни предавания време. Но, тъй или иначе, остави зад гърба си ценно свидетелство, което ще хвърли светлина върху театрото, разигравано с Хранителните вериги.

Те са главните герои в един зле скалъпен спектакъл, който, извън всичко останало, унижава до крайна степен Народа - или поне онази част от него, осмелила се преди няколко седмици да намекне, че все още има някакви съпротивителни сили. Бойкотът на големите магазини бе нетраен, както се случва с всяко начинание, с което се захващаме, барутът бързо изветря - и все пак видяхме нещо, което бе извън контрола на Политическата Секта.

И, да, Веригите не пропуснаха възможността да се изгаврят с българските будали – след третия бойкот те съобщиха, че са напълно доволни от случващото се. И в келявата ни държава не се намери човек, който да проникне отвъд тази хвалба – магазините им полупразни, със завиден ентусиазъм рекламират драстични намаления на цените на всякакви стоки и въпреки това са доволни и могат да си хвърлят капите до небето.

Ние сме страната на всевъзможните загадки – те изникват всеки път, когато се осмелим да се взрем в някоя тукашна „истина“. И затова избягваме да го правим. Живот със загадки – това преживяме като скотове, вързани за яслата на Веригите.

Нещо подобно е и шпоренето с телевизионното време – това любимо занимание на повечето от телевизионните водещи, което, в крайна сметка, заличава всяка възможност да се остави нещо ценно за Истинското Време. Излишно е да уточняваме разликата между него и телевизионната имитация на време, което най-често е фалшиво и никому ненужно.

В разговорния жанр много често се случва да бъде пропилян шансът водещите да се доберат до нещо наистина важно. Те просто проспиват тези моменти, които могат да ги извисят от рутината. Залисани във въпросите си, които смятат за най-важната част от интервюто, те пропускат единствено ценното в бъбрежа на събеседника си. Не могат да „надушат“ и да оценят навреме енергията на някоя недовършена фраза; или да провидят сянката зад едно привидно банално признание, която обещава да се превърне в нещо важно. Отгоре на всичко, вече са решили, че събеседникът им е пълен глупак и е досаден дори на самите тях, дето са претръпнали до смърт от всевъзможни навлеци. Да не говорим, че в повечето случаи и на поредния навлек, цъфнал в студиото, изобщо не му е ясно, кое в него евентуално е интересно и кое – не.

И така, едно върху друго, водещите пропускат шанса си да измъкнат нещо значимо и да го оставят в паметта на Времето. И затова е очевидно, че с невежи водещи – сякаш подбрани на кастинг за случайници – телевизиите просто бойкотират Времето. Сякаш се пазят да не бъдат запомнени от Него.

Кудкудякането, което се носи на талази откъм всички телевизии, е направо нетърпимо, но въпреки това усърдно се поощрява. Този терор е нещо невиждано досега. Дори когато намерят някой наистина подходящ водещ, бързат да го опаковат с две или дори с три клявки - и се радват, че го задушават в прегръдките им. В нашия занаят тази смърт е най-жестока.

Публиката обаче вече не обръща внимание на тези неща. Тя е на път окончателно да се зарине в Мрежата - и с удоволствие се чифтосва с пръдните от „Тик Ток“. По-претенциозните зрители, щом са толкова взискателни, могат да си закачат табелки – примерно „Аз съм …“ - и да изпишат името на предаването, което все още не ги докарва до бяс. Това може би ще ги успокои, поне за известно време.

Телевизионните терористи не са много по-милостиви от ония, които нападнаха редакцията на „Шарли Ебдо“. Кудкудякането от екрана е все по-предизвикателно – и не става дума само за децибелите кокоши, ами и за поразителното невежество, което се демонстрира съвсем хладнокръвно. Някаква дамичка, която иначе едва мести думите си, твърди, че си пада по глобалните въпроси на международната политика, другото за нея било без значение – и го казва с такава убеденост, сякаш намеква за заварка на крак с някой балама, който си пада по телевизионни кокошчици. Но нека бъдем снизходителни: не се ли отнася по същият кокоши начин и голяма част от политическия ни „елит“ към съдбовни за оцеляването ни проблеми?

Ролята на водещите, колкото и мижава да е тя за повечето от тях през последните години, все пак понякога им предоставя възможност да се спънат в някоя важна подробност – и тогава те трябва да забравят всичко останало и да разнищят до последната молекула онова, до което са се добрали напълно случайно.

За жалост, утвърдената стилистика на разговорния жанр се изчерпва с повика „Хайде, кажи нещо, че бързам, времето свършва“. Водещите на тия предавания са нещо като съдии, които мерят с хронометър в ръка, кой първи ще дотича до финала на разговора, където се пъчи вечният победител – „Лъжата“. Въпросните водещи изобщо не са това, което трябва да бъдат - арбитри между Истината и Лъжата.

Любимата им фраза е „Трябва да свършваме“ или „Остава ви една минута“, от която те изяждат половината - и всеки път Истината трябва да се побере в тази жалка минутка. Какво облекчение само за поборниците срещу Фалша и Лъжата.

Любимата им фраза е „Трябва да свършваме“ или „Остава ви една минута“, от която те изяждат половината - и всеки път Истината трябва да се побере в тази жалка минутка. Какво облекчение само за поборниците срещу Фалша и Лъжата.

Винаги, когато чувам победоносното „Трябва да свършваме“, се сещам за един Кеворкизъм: „Някои телевизионни дами гледат на правенето на интервю като на случаен секс в парка с непознат. И свършват там, откъдето трябва да започнат, понеже нищо не вдяват. И публиката, разбира се, не запомня бъбрежа им. Или, както каза веднъж една проститутка по телевизията: „Не мога да се влюбя в клиентите си, понеже рано свършват”.

Да се върнем към рубриката на Цветанка. В нея гостуваше един любопитен сам по себе си събеседник: едър бизнесмен и за известно време министър на земеделието/Кирил Вътев. Човек, за когото се предполага, че всичко му е ясно - и само от него зависи, дали и ние ще схванем, защо държавата е коленичила пред някакви „Вериги“. Това е безспорен факт, само дето простолюдието не може да проумее, защо го прави. Очертаваше се скучен разговор – един от десетките, които телевизиите чинно организират, колкото да симулират някакъв интерес към народните тежнения. Разбира се, спестиха ни тягостният звук от влаченето на веригите, но публиката бързо се събуди, когато чу – тя, за разлика от повечето водещи почти винаги чува онова, което е от значение – и сигурно се е почувствала неловко, че част от сънародниците ни обитават в епохата на крепостничеството. Те са крепостната рая на 21-и век, от тях нищо не зависи, проклятието продължава – дий, воле, дий и пр.

Сега пишели закон за веригите, но всъщност го бришат, понеже, както спомена Вътев, тази мимикрия, това гевезене със закона е започнало още през 2012 година. Повече от 12 години нашите пишурки не успяват да го натъкмят така, че да не разсърдят Веригите - а покрай това, вероятно и да кярат нещо за себе си. Междувременно българинът купува най-скъпите храни в ЕС и това изобщо не смущава властите.

Една никаква фраза обаче изплющя наистина скандално в интервюто: нашите производители нямали „преговорната тежест“ на Търговците! Преговорна тежест! - за първи път се чу ясно за тази особеност на узурпирания ни от чужди фирми пазар на хранителни стоки. Първото, което ще се пита зрителят, е какво, всъщност, включва тази „преговорна тежест“, та е предварително известен вечният победител в надлъгването?

А скромният човечец – онзи, който се е подлъгал по една от главните лъжи на Прехода, че всеки държи съдбата си в собствените си ръце и е тръгнал да произвежда краставици - моментално се самозачислява при онези несретници, на които Веригите гледат като на крепостни селяни, отрепки някакви, които нямат никаква „преговорна тежест“, понеже изобщо нямат тежест, не ги хваща никакъв кантар. А и носят и греха, че са повярвали, че частната собственост и инициатива са свети. Е, да така е – но там, където и законите са нещо свято.

И още: каква пък е „преговорната тежест“ на клетата ни държава, която видимо е завлечена в битки за оцеляването си - включително и срещу собствения си Народ

Кеворк Кеворкян 

Труд