Вече не си спомням кога бяха последните избори за Европейски и Български парламент. Май бяха преди една седмица – не съм сигурен. Не съм сигурен и кой спечели изборите, и дали въобще е имало такива демократични процедури. За мен това е страшен симптом – да не помня дали е имало избори седмица назад.
С ръка на сърцето искам да ви попитам нещо – олекна ли ви, като видяхте, че на картата на България, приличаща на ощавена ярешка кожа, има цветовете само на две партии – на ГЕРБ и на ДПС? Може и да не ми отговаряте. А може и да извикате отговора си, ако искате.
Месец юни 2024 година в България има отново само две партии. Има и още няколко просветващи в мрака образувания.
Когато пиша, че партийната система е мъртва, аз го правя с една-единствена цел – да се опитам със слабия си и немощен глас да съобщя тъжната вест, известна на мнозина, но скривана и пазена - че демокрацията в този си вид е неосъществима и неприложима в България. Просто не ми се вярва колко неспособни се оказваме да отгледаме здраво политическо дърво, което да даде плод. Отглеждаме или привнасяме гнили дървета, които нямат нищо против да гният сладостно, красиво и богато, след което да пренесат съществуването си по острови и екзотични страни. И на мене ми се иска в родната ми махала Топилище под Гложенския манастир да растат палми и авокадо, но там, в Балкана, освен сливи и ябълки, друго не се ражда.
Как пък не чух да се каже, че в България вече няма Северна България и че Южна България е останала една трета от Южна България? Ако ви се струва малко неясно, вземете картата с победителите на последните избори и ще се ориентирате.
По същия, абсолютно по същия начин, по който през 14.век са падали крепост след крепост и област след област от България, така и сега ние изчезваме.
Не ми дреме, че мога да бъда обвинен в драматизиране, в политическа некоректност, в апокалиптични видения, но аз не очаквам нито министерски пост, нито Нобелова награда, нито наградата на името на лелята на кмета на село Литературно. Нищо не очаквам, освен да можем да си кажем истината в очите. България изчезва етнически, стопява се, „елитът“ ѝ е или продажен и зависим, или екзотичен, мистичен и паранормален.
И точно тук искам да кажа, че голямата ми болка ( една от големите ми болки) е, че здравословният патриотизъм и консерватизъм не дадоха плодове, а се изродиха в шоу, в патриотарщина и политиканство. Никога вече няма да си върнем Македония, нито Беломорска Тракия, нито Добруджа. До десет, най-много двайсет години, няма да можем да си върнем и остатъчна България.
В десния политически спектър се въртят необолшевики, тарикати и пребоядисани забогатели комунисти, а остатъчното ляво точно както през осемдесет и девета година, се занимава с преврати и пленуми. Всички български партии трябва да преосмислят и пренастроят своите дейности на вълната на аварийното оцеляване. Сепаратизмът е надвиснал над главите ни и ще ни счупи врата.
Нека бъда ясен – последните години би могло да се каже, че преживях катарзис и без да съм силно вярващ, дълбоко уважавам религиозността като упование, мярка и морал. Бях на Света гора и се върнах слисан и поразен от факта, че освен бясно препускащ свят има и свят на глъбината и мълчанието, на източноправославната мистика, на страданието и възмогването на душата чрез страдание. Прочетох Корана с големи прекъсвания и мъки, разбира се – колко съм го разбрал, е друга работа, но там също открих мъдрост и устойчивост.
И кажете ми тогава какво се случва и как става така, че две съвършени религии искат да се изядат една друга? Искат да се изядат не религиите, а хората, които се намятат със силата и властта на тези религии. Религиите са вселени, но вселени една до друга. Дали хората са вселени – не знам, но обикновено са един срещу друг.
Безразлично ми е дали ще има правителство, кой ще бъде министър -председател и кой – външен министър. Тези постове в България много рядко имат значение. Филип Димитров например струва ли ви се, че е бил министър-председател? Ами Беров? Ами Станишев, който после стана началник на всички социалисти в Европа и по цялото земно кълбо едва ли не? Ами сегашният Главчев?
В България министър-председателите са функция (с много малки изключения) на нашата неспособност и нежелание да бъдем силни, на отвратителната нужда да се люлеем като ветропоказатели на този Балкански кръстопът.
И да има, и да няма правителство, България (пепел ми на езика) върви към своя съдбоносен избор, който не знам вече дали има сили да направи.
Иначе можете да слушате колкото си искате папагалите от зоопарка на телевизорите, които повтарят числа, имена, варианти и безсмислици.
Изборите може и да завършиха успешно, но въпросът е дали имаше избори.
Прик
1 week before
И не само в България е така с политиката.
Коментирай