ИМПРЕСИЯ ЗА ОРИЕНТА И СЪВРЕМИЕТО

Преди няколко години, докато вървях през центъра на хубавия и приглушено скъпоценен Цюрих, там, някъде след кабаре Волтер, където Тристан Цара и приятелите му са създали движението Дада (известно като дадаизъм) аз видях странна и смущаваща гледка. В нещо като квартална градинка, чисто, подредено място с няколко дървета и пейки, група бежанци от Изтока трошаха пейка. Те не вандалстваха. В движенията им нямаше пиянска вулгарност и бяс. По-скоро в движенията им се четеше съсредоточеност и делова загриженост. Аз се загледах, застанал на сигурно разстояние, защото очаквах, че ще дойде полиция. Те работеха с ръце и крака упорито и без да бързат. Като натрошаха някоя дъска съвсем – подпирайки я на някой бордюр и ритайки с крак, а след това нацепвайки дребните парчета с ръце – те я подреждаха до другите парчета на един доста внушителен куп. В този куп имаше и сухи клони, и някакви кашони и приличаше на модерна, клошарска клада за Ян Хус. Само нямаха под ръка бабичка, която да сложи снопче съчки, а Ян Хус да каже O sancta simplicitas! Полиция не дойде, а хората от Изтока запалиха своя сутрешен огън и седнаха да се топлят около него, а някой като че ли извади и тенджера, за да вари нещо. Те бяха направили лагерен огън в своя бивак, в своя кишлак, между своите невидими юрти. И правеха това, което са правели и предците им преди хиляди години, из земите на своята Афанасиевска култура. Пристигайки на ново място за номадско лагеруване, те първо са запалвали огън и са слагали казана на него.

Тогава аз си казах с леко уплашена усмивка: Умре Марко. Свърши се!

И имах предвид, естествено, светлата, лъскава, богата, подредена Европа. Европа пред очите ми преживяваше Велико преселение на народите. И народите, които се преселваха, бяха отново от Изтока или от Юга. Чел съм при Кенет Кларк, мисля, че разните готи и вандали и други германци, дошли от поречията на Висла и Днепър, когато опустошавали Рим, от отломките – капители, парчета от изящни статуи и фризове – си строели колиби и конюшни. За тях огромната, импозантна и чудовищно свръхчовешка архитектура на Рим изглеждала като природата – храмовете и грамадните сгради не били за тях нищо повече от планини и хълмове или каменни кариери, а дебелите колони им напомняли вековни дървета. Някаква създадена от боговете Даденост. И те я ползвали така, както ползвали природата – цепели и сечели, за да си направят малки, съобразени с техните си човешки размери, юрти.

Тия дни минах покрай джамията в центъра на София. Голямата стара джамия. Отдалеч се чуваше едва доловимо ориенталско песнопение, само някои особено високи, особено вдъхновени и особено ориенталски извивки на пеещия глас пробиваха през общия градски шум. Когато приближих, пеенето стана съвсем отчетливо, но не беше силно и натрапчиво. И не се носеше от минарето, а от ниско. Подминах старата Градска баня и пред мен се разкри впечатляваща гледка. Цялото пространство пред джамията, та чак до трамвайните линии, беше заето от коленичили мъже със събути обувки. В ъглите на това многохилядно множество от молещи се стояха на малки групички български полицаи. Мъже и жени от южноевропейската порода, така характерна за нашите земи – сравнително ниски, набити, късокраки, с изпъчени напред кореми – жените изрусени, мъжете – тук там – с големи, модерни, досущ ислямистки бради. Полицаи, слушащи ориенталска чалга и германски Рамщайн. Едновременно. В момента слушаха молитвеното пеене и пазеха грамадното множество мюсюлмани. От кого го пазеха не беше ясно, защото градът ни нито изглеждаше, нито е бил, от как го помня, заплашителен. Истински заплашителен. Полицаите със своя (брадато изрусен) модерен вид по-скоро пазеха молещата се маса да не прелее и да не излезе на трамвайните линии, та да стане някой инцидент.

Обзе ме смесено чувство.

Започнах с картината от Цюрих, защото тази тук беше някак противоположна на нея. Докато там, тогава, аз бях наблюдавал хора, все едно дошли от каменния век – осигуряващи си топливо от подръчните източници – пейките, тези тук бяха организирани и целеустремени, еднообразно и дисциплинирано обърнати на Изток, всеки молещ се по своя начин за своите си неща, но всички – на Изток, на Аллах и на неговия пророк Мохамед. Запитах се: Религията, организираната и кодифицирана вяра, прецизно облечена в сложни и специфични ритуали…тя израз на цивилизованост ли е?

Отминах, а докато отминавах, една неприятна, отровна мисъл прелетя пред вътрешния ми взор: Това огромно мюсюлманско сборище…не напомня ли за колите-бомби, врязващи се в джамии – някъде там – на Изток – в Кабул, Багдад и Кандахар? Дадох си сметка, че такъв един страх е напълно необоснован – все едно докато минавам покрай църква да се страхувам, че ще бъда изгорен от Светата Инквизиция.

Странно – но изпитах и някаква особена, Вестоманна гордост, (сега изковах този термин – от „вест“ – „запад“ и „мания“ – „лудост“, „патологично влечение към“) – казах си – ето, и нашата малка страна, уж е изолирана, уж е провинциална и нежелана…а в същото време какви огромни маси от Световни Източни Хора – индонезийци, пущуни, кюрди, араби, сомалийци и каракалпаки – лежи по очи в центъра на нашата столица и се моли на своя Бог – и по този начин ние ставаме Световно Място, световен Град – нещо като малък Рим…Нещо като…хм, Цюрих.

Помислих си и се смутих от фриволността на мисълта си: та нима паленето на огън не е също свещенодействие, нима не е нещо извънредно дълбоко свещено и човешко?!

Бях едновременно световно горд, уплашен, възхитен и объркан. В центъра на един истински космополитен град. Молещите се пъргаво обуха обувките си и започнаха да се разотиват. Шкембестите полицаи тръгнаха към колите си.

Молещите се не тръгваха нито на Изток, нито на Запад. Тръгваха по работите си из нашия град, който сега беше и техен град. Защото…Кой има право да нарече своя град Само Свой, а не и на Другите-Които-Живеят-В-Него?

И аз съм тук случайно и за малко – казах си. Кой не е именно Случайно и За Малко Тук, на Тоя Свят? И слабите, анемични националистически и ксенофобски частички в мисълта ми се разтвориха напълно и се загубиха.

Все пак, следвайки някакъв съвсем наплашено-животински, изработен от медиите, страхлив импулс, аз заобиколих издалеч разотиващото се множество. Пак за миг ме обхвана представата за коли-бомби. Медиите си бяха свършили работата и сега и за мен – уж просветения човек – всяка мургава, брадата физиономия се свързваше неволно не с Харун ал-Рашид, а с коли-бомби. Често медиите ни внушават, че сме свят Единствено от Жертви и Насилници. А тези молещи се момчета в по-голямата си част са просто по-млади от мене, още в разгара на живота си, претъпкани с мисли, чувства, радости и грижи обикновени хора. Молят се на своя Бог, уплашени като всички нас от крайността на живота.

Минавайки покрай някакъв безистен, вече поуспокоен, аз изведнъж подскочих половин метър – и сърцето ми – също. Бе изтрещял слаб, но остър взрив. Не, не е бомба – казах си и се усмихнах – загледах се – две циганета – от предишното Велико преселение – бяха пукнали голям картонен плик от кей еф си.

Всичко беше наред.

калин т. филтър