Как обявихме "символична война"

С "Ура!" и бурни аплодисменти в Народното събрание

"Те такова животно нема!", коментират мъдрите шопи. Символизъм и милитаризъм са взаимно изключващи се понятия

В истински празник се превърна парламентарното заседание на 13 декември 1941 г. Този ден Народното събрание разбра, че България е обявила война на Съединените американски щати и Англия. С мощно "Ура!" и продължителни ръкопляскания депутатите приветстваха историческото събитие. После вдигнаха ръка и гласуваха желанието да се сражаваме до последна капка кръв.

По това време министър-председател е археологът Богдан Филов. Той се чуди дали изобщо да информира парламента за кръвожадния акт. Правният министър Васил Митаков обаче припомня урока от Първата световна. Тогава кабинетът ни бута в конфликта, без да се консултира с народното представителство и след катастрофата е изправен пред Темида.

"Аз изтъкнах пред министрите практиката на Третия държавен съд. Показах им и самия обвинителен акт", аргументира се Митаков. "Решихме да задържим депутатите за утре и да вземем одобрението на камарата, макар че по Конституцията (чл. 17) това да не е необходимо", маха с ръка Филов.

На 13 декември премиерът става рано. Бръсне се, подрязва мустак, стяга нова вратовръзка и отива в парламента. Среща се с мнозинството. "Реши се декларацията на правителството да се приеме с акламации и без разисквания", отбелязва в дневника си Филов.

Пленарната зала е пометена, банките са лъснати до блясък. Лично началникът на стенографите Дончо Дуков сяда да хроникира историческото събитие:

"В 12 ч. 35 м. в залата влизат г-да министрите, начело с г-н министър председателя, посрещнати със ставане на крака от бюрото на камарата, от народните представители и от всички присъстващи в ложите и галериите, и с бурни и продължителни ръкопляскания и гласове "Ура!" от народните представители."

Първи говори министърът на външните работи Иван Попов. Той прави преглед на международното положение, но не изплюва камъчето. По правилата на авантюрния жанр само пали любопитството с новината, че правителството е взело важно решение. "Това решение ще ви бъде съобщено от г-н министър-председателя", завършва речта си Попов.

Дуков топи перо в мастилницата и документира: "Бурни и продължителни ръкопляскания."

Богдан Филов се изправя на трибуната, но му е трудно да започне, защото ръкоплясканията не стихват. "Господа народни представители! – надвиква овациите първият държавен мъж. – Както имахте вече случай да чуете и от изложението на министъра на външните работи, събитията се развиха напоследък по такъв начин, че войната между Япония и силите от Оста, от една страна, и Североамериканските съединени щати, от друга, а същевременно и между Япония и Англия, стана неизбежна. Това ново положение на нещата наложи и на българското правителство да определи своето становище спрямо него. В моята последна реч пред вас на 19 ноемврий т. г. аз заявих, че България, след като се присъедини към Тристранния пакт, стои днес здраво и непоколебимо на страната на силите от Оста и на техните съюзници ("Браво!" Бурни и продължителни ръкопляскания.), че тя ще остане докрай вярна на задълженията, които е поела спрямо тях, и че ще им оказва винаги, в кръга на своите възможности, най-искрено сътрудничество. ("Браво!" Бурни и продължителни ръкопляскания.)"

Следват няколко минути, в които никой не ръкопляска. Това дава възможност на Филов да развие тезата си в дълбочина и да извади наяве най-същественото: "При тези условия българското правителство, в изпълнение на задълженията си по чл. 3 от Тристранния пакт, реши вчера, на 12 т. м., също така да скъса дипломатическите отношения със Североамериканските съединени щати и да обяви положение на война с тази държава, както и с нейната съюзница Англия."

Дуков натиска перодръжката: "Всички народни представители стават прави, викат многократно мощно "Ура!" и бурно и продължително ръкопляскат."

"Които приемат декларацията, направена от правителството, моля да вдигнат ръка", нарежда председателят на парламента Христо Калфов. И веднага обявява резултата: "Абсолютно мнозинство..." Дончо Дуков мрази тафтологията, но изпълнява стенографския си дълг: "Всички народни представители стават прави и бурно и продължително ръкопляскат и викат неколкократно мощно "Ура!"

Българинът плаши със сопа САЩ и Англия. Карикатура от Константин Каменов.

Александър Цанков твърди, че е бил против войната. "Поисках да узная лично от министър-председателя защо, под натиск ли сторихме тая грешка, граничеща с глупост – пише в спомените си той – Филов ме успокояваше, че обявяването война на Англия и Америка нямало за нас никаква опасност, че това било "символична война". В една случайна среща, която след тоя разговор имах през лятото на 42-ра година с царя в Чамкория, на същия въпрос той се задоволи да ми отговори по същия начин: "Защо се безпокоите? Какво значение има обявяването на тая война – тя е символична."

"Те такова животно нема!", коментират мъдрите шопи. "На война като на война!", подкрепят ги Съюзниците и се стягат да докажат, че символизъм и милитаризъм са взаимно изключващи се понятия. САЩ и Англия започват да ни бомбардират.

До 1944 г. атаките са епизодични, правят разрушения и вземат жертви, но са търпими. Страшното иде на 10 януари 1944 г., когато е извършено първото комбинирано дневно-нощно нападение на София. През деня 180 американски, а през нощта 80 британски бомбардировача сипят смърт върху столицата.
На другия ден градът прилича на археологически разкопки. Яма до яма, кратер до кратер, има и артефакти. "Отидохме в Зоологическата градина, дето близо до входа, извътре, видяхме неизбухналата бомба от 2000 кг, висока 2,20 м, диам. 80 см", описва находката археологът Богдан Филов.

Масираните бомбардировки продължават през следващите месеци. Освен София мишени са Пловдив, Карлово, Стара Загора, Кюстендил, Дупница, Мездра, Търново, Добрич, Русе, Лом и други населени места.

Само в столицата са разрушени 12 657 сгради, жертвите са над 2000. Силно пострадал е Народният театър, Народната библиотека е напълно унищожена. Ударено е и Народното събрание, където още отекват аплодисментите от 13 декември 1941 г.

Автор: Росен Тахов

trud.bg