Какво не можахме да разделим ние, хората, през цялата си човешка история, та продължаваме и все по-ожесточено да трупаме, да грабим

https://svobodnoslovo.eu/komentar/kakvo-ne-mozhahme-da-razdelim-nie-horata-prez-cyalata-si-choveshka-istoriya-ta-prodalzhavame-i-vse-po-ozhestocheno-da-trupame-da-grabim/118195 SvobodnoSlovo.eu
Какво не можахме да разделим ние, хората, през цялата си човешка история, та продължаваме и все по-ожесточено да трупаме, да грабим

Какво не можахме да разделим ние, хората, през цялата си човешка история, та продължаваме и все по-ожесточено да трупаме, да грабим, да мразим, да убиваме... И да ставаме все по-самотни в този свят, който се нуждае само от приятелство и от нашите рози...

Казвам за розите, защото си спомних една притча от „Цитадела” на Екзюпери.

Ще ви я разкажа със свои думи...

Живели някога двама градинари. Те били приятели, обичали се като братя, заедно пиели чай, празнували едни и същи празници, търсели се, за да споделят един с друг тайните си или да поискат съвет. Толкова често били заедно, че невинаги имали какво да си кажат, затова просто се разхождали и се радвали на дърветата, градините и небето.

Но животът ги разделил и се наложило единият градинар да замине. Наел го някакъв търговец за своя пътуващ керван. Дълги години керванът се люшкал по света през бури, войни и житейски превратности, люшкал се, както бъчва в морето все не намира своя бряг...

И ето че един ден градинарят, който останал в родното си място и бил вече беловлас старец, получил писмо от своя приятел. Никой не знаел колко години, през какви пустини и морета, с какви дилижанси, кервани и кораби било пътувало то. Градинарят, който получил писмото, сияел от щастие. Когато го отворил, в него пишело само „Тази сутрин аз подрязах моите розови храсти…“

Няколко думи, но за него те били целия свят! И той трябвало да отговори на писмото на своя приятел, да изпрати отговора по дилижанси, кервани и кораби, през пустини и морета, да напише най-съкровеното, да разкаже за всички тези дълги години далеч от своя приятел, да построи мост над бездната, която ги разделяла, да довери всичките си измълчани в годините на раздяла тайни...

Седнал градинарят да пише отговор. Дни наред прекарал в стаята си, искал да изкаже пространства и време, радости и тъги, битки и поражения... Искал да довери на приятеля си всичко... Накрая написал писмото и го подал на пътника, който щял да го отнесе през пустини и морета, с дилижанси, кервани и кораби на другия край на света. В писмото пишело само „Тази сутрин аз също подрязах моите розови храсти…“

Това е притчата. Ние, хората, не се нуждаем от нищо друго, освен от приятел и рози...

Лидия Делирадева

4 Коментара

Лидия много красиво

преди 4 месеца

Но.... Първо ще трябва са изкореним грозното, да отделим излишното, да погребем мъртвото, да изчистим света и накрая да пием по бира или чай, с една красива роза.

Коментирай

Скала

преди 4 месеца

Красиво.Благодаря Ви за поучителната притча.Шарен свят.Разни хора , разни умове , разни идеали.Надделява лошото.Няма хоризонт.Човек може да живее с малко , но ценни неща , хляб, роза, свобода...

Коментирай

Лакота

преди 4 месеца

А бре хора....как не разбирате! Как ще опознаеш доброто, когато няма лошо?!!! Как ще опознаеш деня, ако няма нощ?!!! Как ще даряваш...ако не разпознаваш алчността?!!! Защо мислите, че Бог търпи дявола, защо го е създал, нима мислите, че Бог е глупав и е създал своя конкурент?!!! Не!!! Дяволът е сред нас...за да потърсим и опознаем Божественото!!! Ако намажем с мехлем за рани здравия си гръб...а бе голямо чудо!!! Но я намажи разранената си от бич кожа на гърба си със същия мехлем...да, разбирате за какво пиша... Ха със здраве...

Коментирай

Коментирай

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и политика за поверителност.