Какво не можахме да разделим ние, хората, през цялата си човешка история, та продължаваме и все по-ожесточено да трупаме, да грабим

Какво не можахме да разделим ние, хората, през цялата си човешка история, та продължаваме и все по-ожесточено да трупаме, да грабим, да мразим, да убиваме... И да ставаме все по-самотни в този свят, който се нуждае само от приятелство и от нашите рози...

Казвам за розите, защото си спомних една притча от „Цитадела” на Екзюпери.

Ще ви я разкажа със свои думи...

Живели някога двама градинари. Те били приятели, обичали се като братя, заедно пиели чай, празнували едни и същи празници, търсели се, за да споделят един с друг тайните си или да поискат съвет. Толкова често били заедно, че невинаги имали какво да си кажат, затова просто се разхождали и се радвали на дърветата, градините и небето.

Но животът ги разделил и се наложило единият градинар да замине. Наел го някакъв търговец за своя пътуващ керван. Дълги години керванът се люшкал по света през бури, войни и житейски превратности, люшкал се, както бъчва в морето все не намира своя бряг...

И ето че един ден градинарят, който останал в родното си място и бил вече беловлас старец, получил писмо от своя приятел. Никой не знаел колко години, през какви пустини и морета, с какви дилижанси, кервани и кораби било пътувало то. Градинарят, който получил писмото, сияел от щастие. Когато го отворил, в него пишело само „Тази сутрин аз подрязах моите розови храсти…“

Няколко думи, но за него те били целия свят! И той трябвало да отговори на писмото на своя приятел, да изпрати отговора по дилижанси, кервани и кораби, през пустини и морета, да напише най-съкровеното, да разкаже за всички тези дълги години далеч от своя приятел, да построи мост над бездната, която ги разделяла, да довери всичките си измълчани в годините на раздяла тайни...

Седнал градинарят да пише отговор. Дни наред прекарал в стаята си, искал да изкаже пространства и време, радости и тъги, битки и поражения... Искал да довери на приятеля си всичко... Накрая написал писмото и го подал на пътника, който щял да го отнесе през пустини и морета, с дилижанси, кервани и кораби на другия край на света. В писмото пишело само „Тази сутрин аз също подрязах моите розови храсти…“

Това е притчата. Ние, хората, не се нуждаем от нищо друго, освен от приятел и рози...

Лидия Делирадева