Измежду всичките спорове за новото и старото и всичките аргументи "за" и "против" във въздуха остава да витае една празнота. Децата на 21век не знаят какво е било, а тези завършили времето си на прага му - никога няма да узнаят какво ще бъде. В това има нещо наистина много тъжно. Почти толкова тъжно, колкото това да си дете на прехода.
Да помниш миналото и обременен с този когнитивен багаж да посрещаш бъдещето.
Най-далечни спомен ми е един пантоф и болката, която оставаше при удара с него. А този удар си имаше предистория. Една сурия деца и прашна улица. И измежду целият този галактически прахоляк се редяха къщите на нашата махала. На двете сестри-стари моми в началото на улицата. На самотната балерина рано останала без мъж и дете леля Лиле. На Стаматовите братя с цялата им рода. ляво от нас. На леля Весе отсреща. Къщурка след къщурка се нижеха по паважа на моето детство, а зад старите захабени завеси, прозираха съдбите на обитателите им. Всички те си имаха имена. Чехлите на всеки от тях бяха познати на нас-хулиганите от махалата. Най-много болеше тази на бай Ристо. Не защото беше нещо особено. Всъщност не беше. Но ръката, в която господстваше притежаваше необикновена сила. Особено, когато си й гонил кокошките из двора.
Често играехме на стражари и апаши. И ако децата на 21 век са позабравили тази игра, ако тя закодирана нейде дълбоко в кръвта им, се е стаила като загаснал вулкан, то ние-децата на прехода още носим спомена. Тя се играеше с едни особени правила. Например така стражари бяха възрастните, а с тежката апашеска задача се нагърбваха децата. Нямате идея колко трудно се отваря курник, когато знаеш, че един чехъл дебне зад ъгъла и може всеки момент да се стовари като свлачище на Искърското дефиле върху главата ти. Колко кокошки само биваха освобождавани от игото на редовното снасяне на яйца. Колко чехли помнеха отпечатъците на детските ни задници.
Но нека ви кажа за стратегията на тази игра. Тя изисква дълбоко познаване на терена и навиците на стражарите. Ето така от изключително значение беше информацията, че бай Ристо обича да си пийва по обед, след което процедурата завършваше с дълбока следобедна дрямка. А пък леля Весе простираше от два до четири на терасата в задния двор, което даваше необезпокояван достъп до курника отпред. Разбира се достъпността на тази информация беше нож с две остриета. Апашите винаги бяха хващани. Просто информацията в тези времена се носеше необезпокоявана от отчуждението между хората. Знаеше се всичко за всеки. И това ни сближаваше. Знаехме си и кахърите, и тегобите, и болките и дните.
Беше хубаво.
Чудя се какво са знаели децата из блока за двете жени-майка и дъщеря от Стара Загора, видели как света се движи нагоре в последните мигове от живота си. Дали някой покрай тях е знаел какво се случва с тях? Дали е предусещал, че нещата отиват към скок от седмия етаж? Дали ако още играехме на стражари и апаши с възрастните в махалата или в блока, нямаше да се знае, че усмивката на една дъщеря, водеща полу сляпата си майка сутрин на разходка, всъщност крие достатъчно тъга за смелостта да полетиш към края? Дали скромно сведение полу виждащ поглед на една майка би ни говорил за нежелание да погледнеш към бъдещето? Дали ако тези жени имаха кого да цапардосат с пантофите си, нямаше да се чувстват толкова изоставени?
Не мога да спра да чувствам вина за това, че покрай мен има толкова много болка, но погледа ми вместо навън към хората, е насочен егоистично навътре. Не мога да преодолея когнитивния дисонанс при сблъска на това как съм живяла някога и как живея сега. Особено, когато има голям шанс да погледна през прозореца и видя как към подземното царство се е устремил един бъдещ труп. Чието име не зная.
Грозно е. Но такава е и реалността ни.
Персефона Коре
