Като ще се маха Паметникът на съветската армия, трябва да се премахне в спешен порядък и този на американските летци

Хайде сега за паметниците, защото до гуша ми дойде от кресливите демократи, разчитащи на късата ни памет, словоблудстващи над историята и нямащи нищо общо с аристокрацията на духа.

Родена съм и израснала между улиците „Шипка” и „Герлово”, в кооперацията, на която днес може да видите паметната плоча на композитора Георги Тутев. Съседи ни бяха журналистът и създател на „Панорама” Живко Кефалов, доктор Рашко Доросиев (един от светилата в урологията), актрисата Мара Чапанова, чийто съпруг бе покойният Георги Тутев, и много други - все образовани, невероятни хора, хора с безброй истории и огромен дух.

Спомням си срещите и разговорите с всеки от тях и до днес, и сърцето ми се изпълва с безмерна обич.

Но за паметниците идеше реч. Като ще се маха Паметникът на съветската армия, трябва да се премахне в спешен порядък и този на американските летци.

Пищите ли вече, демократи от кол и въже? Колко от вас могат да разкажат онова, което съм чувала от Мара Чапанова и от собствената ми баба, които са преживели бомбардировките над София през зимата на 1944-а? Или вие пищите, но вашите баби и дядовци тогава са копали нивите с картофите и представа не са имали за онзи кървав ужас, когато американската авиация изсипва над столицата ни стотици бомби, когато загиват стотици български граждани и още стотици са осакатени?

Моята баба, тогава с момиченце на ръце (леля ми) и вече бременна с баща ми, и живееща по онова време на ул. „Ген. Паренсов”, бяга с дядо ми в Кнежа - те са сред онези над триста хиляди софийски граждани, които събират набързо най-необходимото и напускат София, кой с какъвто транспорт намери, защото бомбардировките не спират. Да, те са видели и кръвта, и труповете, и разрухата, и пожарите. От „братската” американската авиация. А аз помня разказите й.

И друго помня - как слизах при Мара Чапанова на втория етаж, как тя приготвяше чай, сядаше в любимото си кресло и ми разказваше, че през януари 1944-а е била дете и е видяла с очите си същия този ужас, разказваше ми за елхата, която след бомбардировката след Коледа намират цялата потрошена и детското й съзнание отказва да повярва, че това е възможно, разказваше ми, че се е опитвала да си внуши, че не е страшно да умреш, а аз толкова бях потресена от думите й, че чаят ми изстиваше недопит...

Като ще махате паметници, първо махнете този на американските летци. И не ме интересува чий съюзник е била България, след като от тези бомби загиват стотици невинни хора. Не само в столицата, между впрочем. Дали пък не сте забравили, че мирните хора в Северна България са избивани от упор, от картечниците на нарочно кръжащите ниско американски изтребители?

Историята не можете да премахнете.

Нито паметта.

Лидия Делирадева