Съвременната западна цивилизация, която отдавна има претенцията да е универсална, има покрай другите една основна гордост – благодарение на голямата си толерантност към „различното“, тя процъфтява, защото често в различното от „общоприетото и нормалното“ се крият отговорите на някои големи проблеми.
Галилео Галилей живее по време на т.нар. Контрареформация – времето на барока, погледнато от гледната точка на изкуството; времето, в което Светата католическа църква се надига с огромна мощ, за да си възвърне загубените позиции след Реформацията от средата на XVI век.
Галилей издава прочутата си книга „Диалог върху двете главни системи на света“ и тя е одобрена от цензурата. В нея се подкрепят идеите на Коперник за хелиоцентризма.
Когато книгата стига до хиляди хора, цензорите на Светата църква преценяват, че експлозивният й потенциал е твърде голям. Какво правят те? Изпращат Галилео в провинцията под домашен арест и изрично го предупреждават, че не е отишъл на кладата само защото им е симпатичен (имал е много сериозни връзки!) – и така той преживява остатъка от живота си без правото да публикува каквото и да било, а всичките му книги са забранени.
От него, може да се каже, започва историята на европейската толерантност. И преминава през хвърлянето в затвора на Волтер заради „различно говорене“, та чак до горенето на книги на „различно мислещи“ (Фройд, Томас Ман, Хърбърт Уелс) в нацистка Германия. И досега – до нашите времена на пълно приемане на „различните хора“ – тоест хората с различна сексуална ориентация, различен цвят на кожата, различно физическо състояние, та дори и различни религиозни вярвания… съчетано с едно все по-натрапващо се и стряскащо Неприемане на хората с традиционни вярвания, ориентации и мирогледи.
Ако отнесем това сегашно положение към времената на Галилей, би изглеждало така – Галилей и неговите малцина съмишленици да се организират в една креслива, експанзивна, малка, но много войнствена бойна единица – нещо като key minority (ключово малцинство), и със сплотени усилия да изпратят в домашен арест папата, всички кардинали и всички традиционно мислещи католици.
Времена на т.нар. „обратна дискриминация“ са нашите забавни времена: децата крещят на родителите си, учениците наказват учителите си (спомнете си Културната революция и нейните хунвейбини в Китай), малцинствата се налагат над мнозинствата, държавните глави се заслушват в гласа на виещата по улиците тълпа (или в тихия шепот на някоя тайна конференция в Давос), а не в гласа на мислещото и здраво работещо гражданство.
Може би наистина, след като мнозинството векове наред е мачкало малцинствата, време е малцинствата да помачкат мнозинството?!
Бял хетеросексуален мъж от средната класа: това е свиня и повече от свиня. На нея можеш да излееш цялата си помия в наше време; позволено е и дори е желателно! Я се пробвай да го направиш, дори и в много по-скромна степен, връз някой, който не е бял, не е хетеросексуален и не е от средната класа!
Така че приемането на различното се превръща (изражда?) в неприемане на различното от различното. Има и други форми на неприемане на различното. Тия дни трябваше да представя една книга на добър човек и писател. Умел писател. Представянето на книгата му беше извънредно добре организирано. Този мой приятел – писателят – има много почитатели.
Съдейки по себе си, ако искам да бъда отново харесван, започвам да мрънкам колко съм ощетен и онеправдан, колко съм слаб и уязвим и ето – цялата прогресивна общественост се надига в моя подкрепа.
На представянето имаше и водеща. Беше красиво момиче, чието лице така и не успявах да видя – красива беше късата й до коленете впита рокля, както и всичко под нея. Лицето беше от тия, които някак си само мярваш, но не успяваш да уловиш нищо характерно в тях. Затова се връщаш на роклята с тялото под нея. Водещата беше съвсем младичка, беше енергична, артистична по един административен начин и делова. Преди излизането на сцената на всеки от представящите тя прочиташе биографична бележка за него. Бележките бяха взети от Уикипедия и звучаха нелепо делово.
Тунберг. Изведнъж светна в главата ми името на малката активистка. В красив, български вариант. Не, казах си. Ние имахме по-точни аналози в миналото: спретнато-еротичните, фръцкаво-дупести и теснополитически комсомолски секретарки от зрелия социализъм. Които са и някак задушевни – в милия си войнствено-вагинален кариеризъм.
У мен – след всички казани от нея баналности – се породи желание да говоря грубовато и откровено. Да не се оливам в захарен сироп. Казах си: Всички тия представяния са с цел да се прави реклама. Но когато рекламираш изкуство с похватите, с които рекламираш дамска козметика – с изрази като „блестяща визия“ и „прекрасна емоция“, „докосващо и трогващо“ и т.н. – всъщност му правиш ужасна антиреклама. Тоест – принизяваш го. Чрез неискрената, хиперболично-патетично-хвалебствена реч ти унижаваш най-важното в изкуството – неговата честност. Нима рекламите на кока-кола са извори на истина и творческа честност?
И аз започнах. И заговорих за това, че първото, което ме е стреснало в книгата, е бликащият отвътре, както го нарекох, „трагичен оптимизъм“. И наистина – книгата беше пълна с измъчени, страдащи и премазани от живота герои, които обаче винаги и неизменно даваха надежда. Ангели и деца-ангелчета с тежка съдба. Нямаше място за безнадеждност. И всеки разказ завършваше с нещо като сърцераздирателен, тъжен хепиенд.
Аз се опитах да говоря възможно най-задълбочено. А това означава – да разкрия личните си борби при четенето. Тоест – какви колебания и противоречия е предизвикала в мен книгата. Когато говориш честно, не казваш: Книгата е прекрасна.
А казваш: Книгата предизвика у мен ето такива и такива вътрешни борби и спорове.
Не започнах да говоря в рекламистко-суперлативен стил, както сега е прието (едва ли не със закон), а започнах съвсем внимателно и задълбочено да анализирам кое е ценното в книгата. Защото в книгата на всеки умен човек има нещо ценно – трябва просто да помислиш, за да го формулираш; а не да казваш: Прекрасна, разтърсваща, докосваща, трогваща, само за петнайсет BGN.
Изведнъж усетих до рамото си топло дихание. Момичето водеща стоеше до мен и шепнеше, но така, че да се чува и в залата: „За книгата, за книгата говорете, господин Терзийски“.
Аз ужасно се смутих. Нещо много рядко за мен. И промърморих на публиката: „Но аз мисля, че говорех точно за книгата… Може би не се е разбрало?!“. Публиката се засмя.
„Я вземете прочетете нещо от книгата!“ – наставнически, като на дете, което се е изложило, каза момичето водеща. Аз със свито от неудобство гърло се съгласих. Тогава една красива актриса, стара моя приятелка, сякаш за да спаси положението, излезе и каза: „Я най-добре така…“ – и зачете тя произведение на моя приятел, автора. А момичето водеща, вече без много топлина в гласа, ми каза: „Отдръпнете се, заемете си мястото“.
Аз си седнах. Бях угнетен. Новите не разбираха старите. Рекламата беше победила изкуството. Аз разбирах – тя дори не беше слушала това, което говорех. Щом не беше чула реперните думи „прекрасно“, „възхитително“, „докосващо“ и „грабващо“ – тя е преценила, че просто дрънкам като всеки оглупяващ пресенилен чичка някакви егоцентрични празнословия. А аз се бях опитал да говоря честно и както се казва „от себе си“. Казах си: Сега мисленето е непопулярно. Ще трябва да се хвана за солидната, утвърдена неискреност. Всякакви „И все пак тя се върти“ ще заменя с „И все пак тя е едно стопроцентово, зареждащо изживяване само за 15,99!“.
Калин ТЕРЗИЙСКИ
