Нали виждате, че всичко се върти около парите? Няма вече друго измерение на успеха освен парите.
Някакъв футболист струвал сто и седемдесет милиона евро, тенисист вземал еди-колко си милиона евро, киноартисти по Америка печелели еди-колко си милиона, певци – също, някои автори на книги – също.
И си викам по тоя повод – колко струвам аз? Или хайде, нека използвам заглавието на тази игра – „Колко ми даваш“?
Целият живот сега е играта „Колко ми даваш“.
Последните десетина години съм написал най-малко хиляда стихотворения, издал съм пет-шест книги, написал съм стотици постове, които бяха печатани в различни сайтове, вестници и списания. Имал съм материали с по над 100 000 харесвания. Дал съм десетки интервюта в национални и частни медии. Не е имало ден, в който да не съм се блъскал над думите като куче. И накрая – нищо. Колко ми даваш за това, което правех досега, Господи?
Последните пари, които съм взел от писане, са от наградата „Теодор Траянов“ в Пазарджик и от Лигата на българските писатели за книгата ми „Ябълковият човек“.
При гостуването ми в Кюстендил също взех пари, които подозирам, че ми плати от джоба си дамата, която ме покани - Виолета Атанасова.
Стана така, че от години вече парите, които харча, са на жена ми – тя ме издържа. Страшен писател съм и мислител, и както казват някои – честен човек.
Един известен български сайт публикува около 130 мои материала и ми плати точно нула стотинки. На всичко отгоре маститият шеф на сайта нито веднъж не ми се обади – да ми каже едно мерси. Толкова ми дава той – сигурно толкова струвам.
Оплаквам се сега, защото мога да си кажа – ами то не си е струвало нищо. Аз не съм бил никакъв писател – аз съм си играел на „Колко ми даваш“ и съм живял с парите на жена си, а напоследък – и с парите от семейството на дъщеря ми.
Вместо едно мое стихотворение, една моя статия, един мой урок, един мой съвет редакторски, мнение да струват хиляди, те ми струват унижения и ме разклащат от корените до мозъка.
Платих хиляди левове това лято на майстори, които ми ремонтираха къщата (платиха ги роднините ми, не аз), а един от майсторите взе една от книгите ми да я прочете, като каза, че ще ми я върне до десет дена.
По-рано беше различно. Различна беше илюзията, че поезията и литературата струват нещо. Ако изобщо струват нещо, то по един или друг начин трябва да обслужват тези, които благоволяват да живеят и да летят в облаците. В много редки случаи, с много редки изключения изкуството, на което бях свидетел и видях, служеше на човешката душа и на самото писане. Пишеш ли така, никой не ти дава нищо – майната ти, встрани.
Наистина всичко е пари, приятелю. Обратното не е вярно. Самите книги и самите стихове са нищо, ако чрез чувствата, които будят, не се трансформират в пари – пари, които печелят други.
Всичко е пари, приятелю. И ако все още по света има приятели, нека да дадат знак – по някакъв начин да напишат една дума и да не питат колко струва тя.
И последно – думите за наслада от изкуството, за облагородяване, за възпитаване, за любов и красота ги знам. Знам ги и им вярвам. Но вече им вярвам почти – много малко почти.
Николай Милчев
