Българският характер на населението е бил общоприета истина и не трябвало да се доказва
Компромисът и държавицата след Втората световна война
Отдавна не съм писал по т. нар. „македонски” въпрос. Там всичко е ясно – има подписани споразумения, има решения на Европейския съюз, към членство в който уж Република Северна Македония се стреми. И все пак, мине не мине време, премиерът Християн Мицкоски се изцепва с гръмко изказване, че докато е на власт, няма да допусне българите да бъдат вписани в конституцията на неговата държава. В изказването си отпреди няколко дни пред техния парламент той обяснява, че в РСМ имало 700-800 българи. И обвинява София, че провеждала „агресивна политика” в Албания, като дори плащала на хората там да се нарекат „българи”.
Ние, учените от Национален кръг „За Македония”, многократно сме привеждали всякакви исторически доводи и факти за българската идентичност на населението край Вардар. Да, България направи компромис и приема създалата се след Втората световна война ситуация, че днес съществува държавицата Република Северна Македония. Това обаче не означава, че може да се допуска кражбата на история и непризнаването на очевидния факт за българската същност на т. нар. македонски език. Защото не България извършва асимилация на хората на запад от Благоевград, а точно обратното. И този варварски процес може да се нарече метафорично „потурчване”, като визирам човеконенавистния геноцид, извършван от Османската империя на Балканите и на други места през ХV-ХІХ в.
Историческите извори сочат много ясно какви са били хората в Македония през ХІХ в. Навсякъде в българските земи тогава никнат като гъби след дъжд национални общини, читалища, църковни настоятелства и др. и първата им работа е да си направят печати. Освен да докажат автентичността на документа, тези печати имали и втора, не по-малко важна задача: да покажат на света, че има български народ. Ето какво пише за тях големият учен Йордан Иванов, обикалял в началото на ХХ в. тамошните земи:
„Македонските българи през турското робство си служели било с лични, било с дружествени печати. Надписите на печатите били на български, гръцки или на турски език, а понякога едновременно на две езика. Не са редки случаите, когато българите си служели и с отпечатване на натопен в мастило палец върху съдебни актове, договори и просби. Откакто, след Хати-шерифа (1839 г.) и Хати-хумаюна (1856 г.) (султански законодателни фермани – Н. О.), турската държава взе да търпи, щото нейните поданици да могат да изявяват народността си открито, едноплеменните етнографски сдружения се осмеляваха да посочват явно народностната си принадлежност и върху своите печати. Гръцко-българската църковна борба и отпорът на българите засилиха у българите още повече тоя навик. Българските църкви, монастири, църковни общини и еснафи захванаха да се именуват „български” и на своите печати. Това говори за събуждането и закрепването на националното чувство у македонските българи.”
Така, още в 1817 г. българските шивачи в Солун се сдружават в един еснаф, който се именува в тяхната кондика:
Еснавъ терзıи бугарски у Солунъ.
Жителите на Велес в 1845 г. вече си имат училищен печат, на който се чете:
Велешкото българско училище, 1845.
Печат на Българското училище във Велес от 1845 г.
От същата година е и печатът на училището в с. Бошино до Велес:
Печатъ: Башовското българско училище, 1845.
Прилепските шивачи строят в 1867 г. крило в Трескавечкия манастир и поставят над вратата надпис:
Иждивениемъ болгарскиот терзийски еснафъ, 1867.
От същата година българските хлебари-симитчии в Битоля си правят печат на български и на турски език:
Битоля. Български симитчийски еснафъ, 1867.
От 1860 г. е печатът на кръчмарския еснаф в Прилеп с надпис:
Еснавъ анджийски, български.
Печатът на битолския български папукчийски еснаф от 1870 г. е с надпис:
Болгарски еснафъ папукчии, 1870.
А ето и някои печати на български общини и читалища:
Блъгарска цръковна община в Солун.
Печатъ на Щипското общонародно блъгарско духовно правление, 1969.
Паланечка българска черковна община, 1869. (Крива Паланка – Н. О.)
Воденска българска община, 1870. (Воден, дн. Едеса в Гърция).
Воденска българска църковна община, 1870.
Българско читалище в Воденъ, 1870.
Ваташа булгарцка црковна опщина 1884 г. (Ваташа, дн. В Гърция – Н. О.).
В голямото си изследване „Български старини из Македония” Йордан Иванов публикува и прочутия „Мемоар на българските църковно-училищни общини в Македония” от 20 май 1878 г. Това е протестно обръщение на македонските българи към Великите сили с искане за прилагане на Санстефанския договор и присъединяване на Македония към новосъздадената българска държава. В този апел слагат подписите си представителите на 21 български общини и просветно-културни дружества от всички краища на Македония. Срещу тях са отпечатаните с мастило печати на съответните организации. На повечето съзнателно е отбелязана националната идентичност на притежателите им:
Печатъ на Скопското българско общество, 1870; Печатъ на Прилепската българска община; Печатъ на българската община въ Битоля, 1870; Печатъ на Неготинската българска община, 1871; Печатъ на Гевгелийската българска община, 1871; Печатъ на Кукушката българска община; Печатъ на Солунската българска община; Печатъ на Тетовската българска община, 1869; Печатъ на Кумановската църковна община, 1870; Печатъ на Неврокопската българска община; Печатъ на Щипската българска община, Кюстендилска епархия; Печатъ на Сярската българска църковна община; Печатъ на Драмската българска църковна община.
Ето това е голата и неприкрита истина за демографската картина в Македония през ХІХ в. Тогава българският характер на населението там е бил общоприета истина и не трябвало да се доказва. Признатите за основоположници на Възраждането в македонските земи и от днешните „македонски историчари” Христофор Жефарович, Кирил Пейчинович, братя Миладинови и др. ясно отбелязват, че са българи, че пишат на български език или събират български песни от Македония. А революционери като Даме Груев и Гоце Делчев се борят за свободата на българите в този край и присъединяването му към Майка България.
Началната страница на „Огледало” (1816 г.), където Кирил Пейчинович обяснява, че пише на български език.
Така че кой, господин Мицкоски, „потурчва” хората край Вардар? Кой за век-век и половина е промил и променил напълно съзнанието им? Това са хора като Вас и себеподобните Ви, които патологично мразят всичко българско.
Автор: Проф. Николай Овчаров
trud.bg
