„Символичната” война. Документални свидетелства
1.
От 1 март 1941 г. България е горд член на Тристранния пакт. На 22 май Богдан Филов записва в своя дневник, че в София пристига нов германски посланик – „Beckerle, SA, Obergruppеnfurer, 39-годишет, женен, бивш Polizeiprasident във Франкфурт на Майн”.
На 6 юли Филов ще напише по-пълна характеристика на Бекерле: „Той е малко schuchtern (стеснителен, б.а.), обаче е много интелигентен… Изучавал философия, интересувал се е главно от проблема за продължаване на живота… Като студент мечтаел да стане кореспондент в чужбина или да влезе във Външното министерство. Много се интересувал за театър и изкуство. Жена му била като актриса Charakterdaritellerin (изпълнителка на характерни роли, б.а.)… Съобщих му за предстоящето идване на 125 младежи от Hitlerjugend и посещението на наши 125 младежи в Германия”…
Филов никога няма да прочете самопризнанията на стеснителния Бекерле, тъй загрижен за продължителността на живота.
Из протокол от разпита на обергрупенфюрер Адолф-Хайнц Бекерле, 23 март 1945 г., Москва, Архив на Федералната служба за сигурност (ФСБ):
„Аз се стремях да установя контакт с прогерманските български организации („Легионерите” – генералите Жеков, Луков; „Ратниците” – проф. Кандаржиев; комитета на „Антикоминтерна” в България – инж. Кръстев и др.)…
През май 1943 г. получих от Берлин заповед да организирам в София антикоминтерновска изложба с цел да възбудя сред българите ненавист към СССР и неговите ръководители…
Направих всичко възможно за изостряне на отношенията между България и Русия, с цел да предизвикам военен сблъсък между двете страни…
По указание на Химлер, съвместно с пълномощника на германското правителство по еврейските работи – Данекер, с помощта на министъра Габровски успях да изселя от Македония и Тракия евреите (14-15 хиляди човека), които съгласно моето настояване, бяха изпратени в Полша. По-нататъшната им съдба не ми е известна…
Ръководителят на германското военно разузнаване в България д-р Делиус ми предоставяше месечни сводки за хода на ликвидирането на партизаните, и аз бях постоянно в течение… Това [избиването на жени и деца] се правеше с цел профилактика”…
2.
28 май 1941 г. Цар Борис заминава на задгранична обиколка. Два дни по-късно в Русе се срещат външният министър Попов и Клодиус (зам.шеф на икономическия отдел на германското МВнР, б.а.), който „загатнал за възможността на една война с Русия. Попов му отговорил, че това много би ни облекчило”.
През май Филов и съпруга имат културна програма – театър („Синята светлина”), опера („Евгений Онегин” и „Риголето”), кино – филма „Bismarck”: „Разговорите му с краля, когато този последният решава да абдикира, напомня поразително моя разговор с Царя”… Междувременно Фердинанд напира да се връща в България „с намерение пак да царува”… Филов не коментира тоз мерак.
1 юни. Филов и Попов си правят екскурзийка до хижа „Алеко”. „Имаше доста германски войници, един от които ни фотографира”.
20 юни. В 11 ч. Филов и Попов отиват на летището във Враждебна да посрещат царя, но той още не е тръгнал от Виена, връщат се в София, пак отиват на летището, Борис пристига с личния самолет на фюрера. Следва вечерна аудиенция. Филов описва впечатленията на Борис от срещата с Хитлер.
За България – мило: „С фюрера [Царят ] имал много сърдечен разговор; фюрерът пак потвърдил, че счита българите за най-добрите приятели на германците и бил много доволен от посрещането на германските войски в България”…
За Русия – остро: „Когато [Хитлер]заговорил за Русия, бил много рязък; Сталин никога не щял да му прости три неща: подкрепата на Румъния, на Финландия и на България. Бил доста войнствен”…
За Дуче – пикантно: „[Хитлер]одобрил отиването на Царя при Дучето… Царят смята, че както Дуче, така и Чано загубили много от популярността си, между другото и поради женски истории. Дуче имал сега две сестри приятелки, а Чано имал цяла редица любовници. Също и жена му (дъщерята на Дуче) била известна с лекото си поведение… Както Хитлер, така и Гьоринг се произнесли пак много лошо за италианците”…
За Фердинанд: „Царят-отец много искал да дойде в България, за да сподели „триумфа” със сина си. Около този въпрос имало много интриги и хора в България, които го раздухвали, за да скарат Царя с баща му. Гьоринг се бил произнесъл, че Фердинанд трябва да дойде в България за малко само като чужди владетел и пак да се върне. Царят обаче вижда, че ако баща му дойде, няма да иска да се върне”…
(Информация за размишление.
Думите на Гьоринг не са случайни. Интригата „Фердинанд” е задействана отдавна. Борис нарича баща си „Монарха”, „Пегамбера” (т.е. пророка Мохамед”, б.а.), „Гази паша” („гаази” – завоевател, б.а.), „Амертюм паша”, „Сципион Африкански”, но никога „баща ми”.
На 7 юли 1940 г. „Сципион Африкански” изпраща предълго и ласкателно писмо до Хитлер; описва своето „неописуемо задоволство” от „поражението и наказването на държавите от някогашната Антанта”; изразява „въодушевление и възхищение” от „гениалното ръководство на Ваше превъзходителство”; поздравява Хитлер „за нечуваните, за още несрещаните в историята дела и успехи на Вашето политическо и военно ръководство”; напомня, че освен бивш държавен глава е и „пруски генерал-фелдмаршал”; моли да бъде решен Добруджанския въпрос, България да си върне изгубените териториите след Ньой и да получи излаз на Егейско море.
На 2 август 1940 г. Хитлер отговаря. Кратко, хладно, любезно. И толкоз. Десетина реда.
На 20 октомври 1940 г. ген. Петър Ганчев пише до неназовано лице, че в Германия „не са доволни от цар Борис и в скоро време той ще трябва да плаща”; че „цар Борис не само е приятелски настроен към англичаните, но също така клони повече, отколкото трябва към комунистите”; че в скоро време „неговите портрети ще изчезнат от стените”; че „това са изказвания от две различни официални места”; и че тази информация е „строго поверителна”. (виж „Кой качи България на влак без спирачки”).
Ген. Ганчев е флигеладютант на Фердинанд. В своите мемоари за Първата световна война ген. Сава Савов нарича Ганчев (тогава полковник) „един от най-пакостните личности за България; неговите действия и донесения бяха винаги в полза на Германия. Всичко, каквото те искаха през цялата война, го прекарваха чрез полк. Ганчев. Той беше в пълна тяхна услуга”…
И трите писма Филов цитира чак на 15 ноември 1943 г., четири месеца след мистериозната смърт на Борис и след първата голяма бомбардировка над София.
Край на информацията за размишление. Връщаме се в 1941 г.)
В дневника на Филов от 20 юни 1941 г. има още два записа, които заслужава специално внимание. За сведение и назидание на днешните подобострастни васали. Борис, преразказан от Филов:
За българските подлизурковци: „Нашите професори, които бяха сега в Лайпциг на германо-българска академическа среща (8-14 юни), толкоз се подмазвали на германците и толкоз се показвали по-големи хитлеристи от самите хитлеристи, че и на самите германци това направило лошо впечатление”…
За кирилицата: „Химлер сметнал, че ние трябва да сменим нашата славянска азбука, за да намалим руското влияние. Царят му обяснил, че всъщност сърбите и русите са заели азбуката от нас и че нейните български особености, особено буквата ъ, са закрепили нашето народностно съзнание”…
Химлер бил сметнал! Хайнрих Химлер, филистерът-касапин; всемогъщият райхсфюрер на SS, който получавал колики от един само неодобрителен поглед на Фюрера; Химлер, който лично подбрал есесовците, изтребили Варшавското гето; който превърнал „оперативните отряди” на SS в подвижни кланици; който според цар Борис „може да обеси човек с копринен конец”; Химлер, който метдично „прочиствал” евреи и славяни. В името на „обединена Европа”, „новия ред” и цивилизацията… Химлер бил сметнал!
Този знаменателен сблъсък между българския цар и райхсфюрера на SS става пред очите на Хитлер, Гьоринг, Рибентроп и Браухич. Те не реагират.
От записа на Филов в този ден научаваме още, че „в Берлин царят отишъл да се консултира със своя лекар Seitz за ишиаса си”. И нещо, по-важно от един царски ишиас – „войната с Русия е предстояща”, защото германците искат„да затъмняваме дунавските пристанища”.
22 юни. „Тази сутрин много рано се съобщи за започването на войната между Германия и Русия. Германците поискаха нашата легация в Москва да поеме защитата на техните интереси, с което ние се съгласихме… По мое предложение се прие комунистическите депутати да бъдат поставени под домашен арест”…
Този следобед Филов си остава вкъщи. Двамата с Попов играят бридж и чакат нови съобщения…
5 юли. „Дойде Калфов (председател на Парламента, б.а.), с когото се споразумяхме за касирането на комунистическите депутати”.
10 юли. „Касирането на комунистите се реши без разискване в няколко минути. Само П. Стайнов и Н. Мушанов се опитаха да вземат думата”.
Касираните депутати са: Аврам Гачев и Атанас Къдрев (Варна), Никола Джанков (Преслав), Тодор Панайотов Поляков и Коста Божилов (Пловдив), Димитър Захариев, Любен Дюгмеджиев и Петър Иванов Митев (София) и Белю Алексиев Белев (Бургас). Всички са изпратени в концлагера „Гонда вода”. Аврам Гачев, над 70-годишен, се поболява и умира през октомви 1941 г.
6 септември. С извънреден наказателен закон Народното събрание приема свирепи допълнения към ЗЗД.
След две години един елегантен мъж, Константин Партов, д-р по наказателно право и министър на правосъдието ще внесе в парламента нови допълнения към ЗЗД, които узаконяват екзекуциите на непълнолетни лица. На 21 юли 1943 г. депутатите от ХХV Народно събрание ще приемат на първо и второ четене без разисквания тези допълнения. Ще бъдат осъдени на смърт и екзекутирани над 60 деца! Допълненията на финягата д-р Партов узаконяват убийството на още над 250 български деца. Простреляни, обесени, обезглавени, нанизани на щикове, изгорени живи, хвърлени за храна на жандармерийските кучета… Без съд и присъда. Преди и след 21 юли 1943 г… Най-малкият, но най-страшен враг на българския фашизъм е Николчо Чампоев, на година и половина, разстрелян с 12 куршума. Законно.
По време на Съпротивата ще загинат общо над 310 български деца. Константин Партов ще бъде осъден от Народния съд на смърт и разстрелян. През 1996 г. ще бъде реабилитиран.
3.
13 ноември. „Попов ми съобщи, че германците запитали частно, дали бихме се присъединили към противоболшевишкия пакт… Решихме без разисквания да се присъединим към пакта”.
19 ноември. В Парламента Филов държи напоителна реч: за „най-мъдрата външна политика”, за „обединена Европа”, за „справедлива Европа”, за това как „под водачеството на фюрера и славния германски народ днес се твори един нов свят, един нов ред на съвършенство, в името на цивилизацията”…
Говори за зловредната пропаганда на Лондон и Москва, за решителната битка срещу комунизма и комунистите, за тяхното окончателно унищожаване като една заплаха за цивилизацията, за вечната българо-германска дружба, и за вечната българо-италианска дружба, за нови 30 000 младежи в редиците на „Бранник”, за щастието и благоденствието, сполетели българския народ с влизането в Тристранния пакт, за величието на времето, за величавата епоха, и около сто пъти – „нов световен ред”, „нова Европа”, „единна Европа”, и „цивилизация”, „цивилизация”, цивилизация”…
Възторженото депутатско тяло периодично се провиква „Така е!”, „Вярно!”, „Браво!”, „Да живее германският народ!”, а когато трябва – „Долу!” и „Позор!”… И ръкопляска, ръкопляска… Особено на финалните думи: „Един народ, една държава, един Цар!”. Следват бурни и продължителни ръкопляскания, гръмко „ура!” и щедри овации…
Из дневника: „Речта ми видимо направи много голямо впечатление. Ръкопляскаха ми 54 пъти. В края всички станаха, викаха „ ура” за царя и ръкопляскаха продължително. Речта ми трая от 5 ½ до 7, 10 часа и бе зарисана цялата на плоча, като се предаваше и по радиото”.
Обаче Царят не бил особено комплиментарен: „Каза ми, че речта ми в Народното събрание била много хубава и че е направила дълбоко впечатление, но всичко това бе казано мимоходом…”
24 ноември. „Тази сутрин Попов с Beckerle заминаха в 9 ч. с аероплан за Берлин за подписване на противокомунистическия пакт”.
30 ноември. „Попов ни направи обстойно изложение върху разговорите си в Берлин. Той е изобщо много доволен и ободрен. Нашата политика намира пълно одобрение у ръководните кръгове в Берлин… Разчитали твърде много да получат храни от нас. Гьобелс казал на Попов пред свидетели,че немците изпитват истинско приятелство, поради техните бойни качества, само към два народа: финландците и българите”.
12 декември. „Днес в 12 ч.Beckerle и Magistrati се явили при Попов и му предали едно съобщение, според което се очаква от всички държави, присъединили се към Тристранния пакт по силата на чл. 3 от пакта, да скъсат дипломатическите отношения със САЩ и да обявят положение на война както по отношение на тях, така и по отношение на съюзницата им Англия”… В 7 часа ни извикаха при Царя. Той одобри решението ни, но очевидно неохотно и беше доста нервен и загрижен”.
4.
13 декември. 12 часа и 35 минути.
Започва заседанието на Парламента
Из стенографския протокол:
Стенографски дневник от 21 заседание на ХХV Обикновено народно събрание, Трета редовна сесия.
Събота, 13 декември 1941 г. (открито в 12 ч. 35 м.)
Председателствал председателят Христо Калфов. Секретари Александър Загоров и Николай Султанов
(В 12 ч. 35 м. в залата влизат г-да министрите, начело с г-н министър-председателя, посрещнати със ставане на крака от бюрото на камарата, от народните представители и от всички присъстващи в ложите и галериите, и с бурни и продължителни ръкопляскания и гласове „Ура” от народните представители).
Председателят Христо Калфов: (звъни) Постъпило е питане до г-н министъра на външните работи и на изповеданията от народните представители г-н Никола Мушанов и г-н Петко Стайнов, което ще бъде изпратено на г-н министъра за да отговори.
Никола Мушанов: Моля да се съобщи за какво се отнася питането. Според правилника, трябва да направите това.
Председателят на Парламента много добре знае какво съдържа питането и не го огласява. Така де, що да разваля тържествения момент! А Никола Мушанов и Петко Стайнов винаги развалят тържествените моменти с техните провокации! Рано сутринта двамата са внесли в канцеларията на парламента следното питане (вх. № 10661) до външния министър:
„Господин Министре,
Макар и влизането на България в Тристранния пакт да не е формално одобрено и до сега от Народното събрание, поставя се въпросът, дали България е длъжна да обяви война на Североамериканските Съединени Щати, като последствие от започването на война между Япония и Америка.
Според клаузите на нашето присъединяване към Тристранния пакт, ние бихме имали задължение да обявим война на Америка, само ако Япония е нападнатата страна. От досегашните сведения, дадени в българския печат от Българската телеграфна агенция, Япония първа е нападнала и е обявила война на Съединените Щати, и само впоследствие Америка, която се е счела за нападната, е обявила война чрез решение на Камарата на представителите и на Сената.
При едно такова положение не се налага, нито по силата на Тристранния пакт и анекса към него за нас, нито по други обстоятелства, нито поради някакво неприязнено поведение на Америка специално към нас да обявяваме война или да скъсваме дипломатическите сношения с тази далечна велика сила.
Молим, Господин Министър, да ни отговорите на следния въпрос: като се има пред вид, че и в миналата всесветска война, България не обяви война на Америка въпреки всичко, че договора за Тристранния пакт и анекса за нас към него не ни задължава да се намесваме в случай като сегашния в полза на Япония, има ли някакви други обстоятелства и други непознати на Народното събрание поети от правителството задължения, които да налагат било обявяване на война, било скъсване на дипломатическите сношения с тази държава?”. (ЦДА, ф. 176 к, оп. 8, а. е. 973, л. 16. Машинопис)
Питането остава неизвестно на депутатите.
Връщаме се в залата.
Председателят Христо Калфов: Минаваме към точка първа от дневния ред. Съобщение от министъра на външните работи и на изповеданията.
Иван Попов е посрещнат „с бурни и продължителни ръкопляскания”. Неговата реч трябва да подгрее и без това екзалтираното депутатско тяло.
Г-н министърът уведомява депутатското тяло, че България се е присъединила към Антикоминтерновския пакт. Говори дълго и напоително, говори за целта на комунистите „да разложат вътрешно всички народи, да разрушат тяхната държавна организация, да съборят техния социален строй и да унищожат тяхната вековна култура”; подчертава, че „българският народ и българската държава бяха принудени да се борят едновременно против договорите за мир и против комунизма, защото тия две злини бяха неразривно свързани” (ръкопляскания и гласове “Браво”); изтъква, че „Борбата против комунизма беше за нас борба на българската държава и за бъдещето на народа ни. Излишно е да ви описвам развоя на тази борба, в която и вие бяхте участници. Тя ни струва много усилия и много жертви, но за нас е важно, че тя завърши с успех (ръкопляскания); и накрая – „Ето защо ние приехме с готовност и благодарност поканата да се присъединим към Пакта за борба против Комунистическия интернационал”...
Министърът разказва как отишъл в Берлин на 25 ноември, и как България се присъединила към Антикоминтерновския пакт в едно тържествено заседание под председателството на Рибентроп и при участие на представителите на Италия, Япония, Испания, Манджукуо, Унгария, Финландия, Дания, Хърватска, Ромъния и Словашко, и как той, българският външен министър прочел благодарствена декларация и т.н., и прочее.
И накрая:
Министър Иван Попов: „Г-да народни представители! Смятам, че с това ние изпълнихме своя дълг към българската държава и нашия народ, както и към нова Европа, която днес се твори за доброто на всички нейни народи.
Преди да свърша, държа да изкажа моето голямо задоволство, загдето в Берлин имах честта да бъда приет от великия водач на германския Райх (Бурни и продължителни ръкопляскания и гласове “Браво”), както и от неговите най-близки сътрудници, на първо място от райхсмаршал Гьоринг, райхсминистърът фон Рибентроп и райхсминистърът д-р Гьобелс. (Ръкопляскания) В тия срещи бях щастлив да констатирам, че политиката на българското правителство намира пълното разбирателство и одобрение и че България продължава да се радва на техните симпатии и подкрепа, за което държа да изкажа тук моята признателност”. (Бурни и продължителни ръкопляскания и гласове “Браво”)…
Г-да народни представители! Германия и Италия смятат, че Североамериканските Съединени Щати са извършили досега редица нападателни действия срещу тях, както това бе обстойно обяснено в речта на водача на Германия Адолф Хитлер пред Райхстага. Поради това те решиха да скъсат дипломатическите си отношения с Щатите и да обявят положение на война спрямо тях… Това положение наложи и на българското правителство да определи своето становище и да вземе съответно решение. Това решени ще ви бъде съобщено от г-н министър-председателя. (Бурни и продължителни ръкопляскания)
Председателят Христо Калфов: Има думата г-н министър-председателят.
Министър-председателят Богдан Филов: (От трибуната. Посрещнат с бурни ръкопляскания, които продължават няколко минути).
Г-да народни представители! Войната между Япония и силите от Оста, от една страна, и Североамериканските Съединени Щати, от друга, а същевременно и между Япония и Англия, стана неизбежна. Това ново положение на нещата наложи и на българското правителство да определи своето становище спрямо него. В моята последна реч пред вас на 19 ноември т.г. аз заявих, че България, след като се присъедини към Тристранния пакт, стои днес здраво и непоколебимо на страната на силите в Оста и на техните съюзници (“Браво”! Бурни и продължителни ръкопляскания), че тя ще остане докрай вярна на задълженията, които е поела спрямо тях, и че ще им оказва винаги, в кръга на своите възможности, най-искрено сътрудничество. (“Браво”! Бурни и продължителни ръкопляскания.)
Настъпилите през последните няколко дни събития създадоха условия, при които нам се налага да изпълним поетите задължения. Тия задължения произхождат от Тристранния пакт, към който България се присъедини с протокола, подписан във Виена на 1 март т. г., и който вие г-да народни представители одобрихте с акламации още на другия ден след неговото подписване.
Според чл. 3 на този пакт, държавите, които са го подписали, се задължават да си дават съдействие една на друга с всички политически, стопански и военни средства, в случай, че една от тях бъде нападната от една сила, която дотогава е участвала в Европейската война или в японо-китайския конфликт.
Г-да народни представители! На всички е извества голямата реч, която водачът на Германия Адолф Хитлер произнесе на 11 т. м. в Райхстага в Берлин. Известна е също така и речта на водача на фашистка Италия Бенито Мусолини, произнесена същия ден в Рим. В тези речи се установява, че през последните няколко месеци Североамериканските Съединени Щати са извършили редица нападателни действия срещу силите на Оста, вследствие на което Германия и Италия решиха да скъсат отношенията си с тази държава и да обявят положение на война спрямо нея.
При тези условия българското правителство, в изпълнение на задълженията си по чл. 3 от Тристранния пакт, реши вчера, на 12 т. м. също така да скъса дипломатическите отношения със Североамериканските Съединени Щати и да обяви положение на война с тази държава, както и с нейната съюзница Англия.
(Всички народни представители стават прави, викат многократно мощно “Ура” и бурно и продължително ръкопляскат. Стават прави и пълномощните министри на Германия г-н Бекерле и на Италия г-н граф Маджистрати, заедно с всички присъстващи в дипломатическата ложа. Народните представители се обръщат към тях и ги акламират с бурни ръкопляскания. Овациите траят няколко минути, през което време пълномощните министри поздравяват с вдигната ръка)
Г-да народни представители! По този начин България и този път, както винаги, дава доказателства, че тя остава вярна на дадената дума. В случая, обаче, не се касае само за едно договорно задължение, но така също и за една проява на оная солидарност, която трябва да бъде поставена в основата на отношенията между държавите в нова Европа. (Бурни и продължителни ръкопляскания)
Г-да народни представители! Правителството смята, че то изпълни своя дълг. То е убедено, че и вие ще одобрите взетото от него решение, проникнати от съзнанието, че то отговаря на интересите на страната и на нуждите на днешния момент. (Ръкопляскания)
По такъв начин и ние, наред с останалите държави от Тристранния пакт, ще можем да допринесем за създаването на новия ред в Европа, на онази именно нова Европа, която се гради днес с толкова жертви, и която, убедени сме, ще се издигне на развалините на днешната война. (“Браво”! бурни и продължителни ръкопляскания. Бюрото на Народното събрание, господа министрите и всички народни представители стават прави и продължително акламират г-н министър-председателя)
Петко Стайнов: Искам думата! (Тропа по банката)
Председателят Христо Калфов: Пристъпваме към гласуване. Които приемат декларацията, направена от правителството, моля, да вдигнат ръка. Абсолютно мнозинство. Събранието приема. (Всички народни представители стават прави и бурно и продължително ръкопляскат и викат няколкократно мощно “Ура”)
Председателят Христо Калфов: (Става прав) Г-да народни представители! Редица поколения живяха, работиха и в борба измираха за извоюване свободата на нашия народ.
След толкова жертви и усилия, благодарение високия жест на великия водач на великия Райх и гениалния вожд на италианския народ, както и на техните героични войски и народи (“Браво”! Бурни и продължителни ръкопляскания), нашият народен блян е осъществен: България е свободна и обединена. (“Браво!” Бурни и продължителни ръкопляскания) Това историческо дело ние осъществихме и осигурихме с присъединяването ни към силите, които подписаха Тройния пакт. (Ръкопляскания) Нашият млад и героичен народ е трудолюбив, храбър и честен. С решението на правителството от вчера и нашия вот на одобрение, който току–що така единодушно и възторжено дадохте, българския народ лоялно и честно изпълнява поетите исторически задължения. (”Верно”. Ръкопляскания)
С непоклатима вяра в нашето право и искрено усърдие в общите ни усилия, в братско сътрудничество с великите ни съюзници, ние твърдо ще вървим към общата крайна победа над нашите врагове. (Ръкопляскания)
Правото и Бог са с нас и нашите героични велики съюзници. (“Браво”! Бурни ръкопляскания)
Да живее България. (Всички народни представители, г-да министрите, пълномощните министри на Германия и Италия и присъстващите в дипломатическата ложа стават прави. Народните представители бурно и продължително ръкопляскат и акламират пълномощните министри, които отговарят на поздрава с вдигната ръка).
Да живее Негово Величество Царят! (Мощно многократно “Ура!”, бурни и продължителни ръкопляскания. Акламациите продължават няколко минути)
Никола Мушанов: Искам думата! (Тропа по банката)
От народните представители: Вярност за вярност!
Председателят Христо Калфов: Г-да народни представители! Ще вдигнем заседанието.
Никола Мушанов: Г-н председателю! Искам Думата! Вие глух ли сте? (Възражения от народните представители)
Председателят Христо Калфов: В съгласие с правителството, предлагам да вдигнем заседанието. Следното заседание ще бъде в сряда, 17 т. м. 15 ч… Вдигам заседанието
(Вдигнато в 13 ч.)
ЦДА, ф. 173 к, оп. 8, а. е. 203, с. 351 – 354.
13 декември, из дневника на Филов. „Заседанието се откри в 12 ½. В дипроматическата ложа бяха всички представители на държавите от Тристранния пакт. Речите, от които моята се предаваше по радиото бяха посрещнати с бурни акламации и „ура”. Само Мушанов се опита да иска думата, но се нахвърлиха върху него с викове „долу” и го принудиха да седне. Не ръкопляскаха на речта ми Н. Мушанов, П. Стайнов, Н. Сакаров, Филип Махмудиев (горнооряховски депутат) и еленският депутат П. Марков, те демонстраивно остаха седнали по местата си, когато другите ставаха на крака. Ал. Цанков ръкопляскаше на декларацията, но не и лично на мене. Д-р Николаев също не ръкопляскаше, но ставал с другите депутати. Сп. Ганев ръкопляскал, съвсем слабо. Заседанието на всеки случай излезе великолепно и още един път се доказа, че можем да разчитаме напълно на камарата. Направиха се сърдечни овации и на присъстващите дипломати. .. В 8 ½ вечеря у Beckerle в чест на генерал Kuntze, без жени. В 10 ½ отидох у Велизар Багаров, дето имаше голяма вечеря… Присъстваха Габровски, Божилов, Загоров и мнозина депутати”.
Стефан Груев, „Корона от тръни”: „Късно следобед, след драматичното гласуване в Народното събрание, царят напусна съвсем сам двореца и никой в продължение на няколко часа не знаеше къде може да бъде. Вечерта той беше намерен от дворцовите хора в един закътан ъгъл на потъналата в здрач черква „Св. Александър Невски”, уединен в молитва”…
5.
25 минути! Толкова време отнема на Народното събрание да обяви война на САЩ и Великобритания.
Войната е наречена символична.
Бомбардировките са реални.
Бомбардировките започват през 1941 г. с операция „Приливна вълна“ („Tidal wave”).
На 18 октомври 1943 г. англо-американската авиация предприема срещу България специална операция „Point Blank” (Прицел от упор) в рамките на „Приливна вълна”.
Участват: 15-а въздушна армия на САЩ (Fifteenth Air Force) с тежки бомбардировачи Б-17 „Летяща крепост” (B-17 Flying Fortress) и Б-24 „Освободител” (Consolidated В-24 Liberator) и изтребители P-38 „Мълния” (P-38 Lightning), Р-47D „Гръмотевица Р-47 (Republic P-47 Thunderbolt) , P-51 „Мустанг” (P-51 Mustang) и 205-а авиогрупа на Кралските въздушни сили (No. 205 Group RAF) с Б-24 Liberator. Общо 2 500 самолета и 20 449 офицери и войници. Американците бомбардират през деня, британците – през нощта.
6.
В дневника на Филов реват самолети, трещят бомби, избухват пожари, изчезват сгради, загиват хора. Сбъдват се думите на цар Борис от януари 1941 г. Из страната бродят слухове и догадки за преждевременната кончина на царя две седмици след срещата с Хитлер.
На 14 август 1943 г. цар Борис заминава за главната квартира на Хитлер Wolfsschanze (Вълчата бърлога). На 15 август се връща. „За положението по фронтовете Царят не е получил подробни осветления. За руския фронт [германците ] били много самоуверени… Германците поискали две наши дивизии (един корпус) за Северна Гърция и евентуално Албания, които да пазят тила на германците… Той [Царят ] не е доволен никак от сегашното си пътуване, макар пред Beckerle да се е показал съвсем весел. На връщане даже пожелал да го срещне неприятелски аероплан, та да се свърши”, пише Филов.
Според Бекерле „Царят е много доволен”.
Княз Кирил цитира Борис: „Моето представление свърши. Някога ние спасихме царството, но този път няма да го спасим”.
На 16 август Борис отива при Страшимир Добрович (началник на Тайния кабинет на Фердинанд, б.а.) и му разказва за срещата с Хитлер: „Хитлер побесня, когато му отказах за Русия. Крещя като луд и се нахвърли срещу мен и България с цял порой обвинения, нападки и закани. Ужас беше, но не му отстъпих нищо. Не успя да ми откопчи дори един войник. Даже аз да заплатя за това”.
През 1949 г. княгиня Евдокия пише: „На 16 август царят отишъл при Добрович и му казал, че има нещо да му казва, което щяло да го зарадва – бил при Хитлер, имал страшна борба с неговите хора особено с военния и външния министър. Цял ден траяла борбата, искали да обявим война на Русия и активно да вземем участие в нея. Но, казал царят, аз отказах категорично, надвих ги и този път, но сам си знам как, не им отстъпих в нищо и си развързах ръцете след страхотна борба, 1918-а няма да се повтори, макар че аз ще си платя за това”.
И тук се появява интригата „Мафалада”.
Мълвата, че Борис е отровен, тръгва от германските професори Зайц и Епингер (сродни „души” на Менгеле, експериментирали с концлагеристи в Дахау; по-късно Епингер се самоубива, за да не се яви на Нюрнбергския процес). Публично двамата казват, че царят е починал от масиран инфаркт, но пред Бекерле говорят за насилствена смърт и отрова. Бекерле докладва на Рибентроп, той – на Хитлер.
Обществените подозрения за смъртта на царя падат върху Германия. За да отклонят подозренията и заради честта на Фюрера, германците обвиняват италианците. Нацистите обвиняват фашистите. Сгоден момент – Италия тъкмо е капитулирала пред съюзниците, Хитлер е бесен и отмъстителен. Изфабрикувана е ужасна лъжа – уж принцеса Мафалда (сестра на царица Йоанна) отровила цар Борис, понеже била маша на баща си Виктор Емануил III, който пък оглавил заговор за унищожаване на оста Рим-Берлин-Токио, свалил Мусолини и погубил Борис III…
Мафалда е на 41 години, майка на 4 деца, омъжена за принц Филип фон Хесен – член на НСДАП, носител на златната партийна значка, обявен за неблагонадежден от нацистите. Хитлер нарича Мафалда „най-вероломната мръсница” и „черната мърша”. Тя няма как да отрови Борис – пристига в София за погребението на царя. Връща се в Рим, от немското посолство я канят уж за телефонен разговор с нейния съпруг, който вече е в концлагера Флосенбург. Мафалда не знае и нищо не подозира. В посолството я чака Гестапо, завличат я в Германия, в Гестапо я разпитват и инквизират две седмици, хвърлят я в концлагера Бухенвалд, в бараката на проститутките, за да е унижението пълно. Мафалда умира мъчително в Бухенвалд през август 1944 г. Малко преди да изгорят тялото й в пещите, чешкият протестантски пастор, концлагерист, я разпознава и измолва да бъде погребана край Ваймар. На гроба написват „Неизвестна”, но скоро върху него се появяват цветя. Половин век по-късно католическата църква канонизира Мафалда и я обявява за блажена…
Филов споменава Мафалда мимоходом. Нейната трагична съдба остава неизвестна за българското общество.
7.
Годината е 1943-а. Из дневника на Филов:
15 ноември. „Вече имахме първото въздушно нападение в София. Имаше 96 бомбардировача и около 60 изтребителя… Аз бях по това време на разходка към Нови хан и можах да наблюдавам атаката. Хвърлени бяха 191 бомби, от които голяма част (около 90) със закъснител, тъй че избухнаха чак до днес на обяд… щетите са обаче, незначителни… Убити 56, тежко ранени 26 и леко 67. Разрушени 24 къщи, необитаеми 108”…
24 ноември. „Второто въздушно нападение над София, 60 бомбардировачи и 40 изтребители… Вредите са много по-малки… Убити 7 души и 9 ранени”…
4 декември. „Преместихме се в къщата на Такворян”.
10 декември. „Трето въздушно нападение, 60 бомбардировача и 60 изтребителя. Убити 11 души, ранени около 40”...
22 декември. „На 20 ХІІ в понеделник имахме четвъртата въздушна бомбардировка… Щетите този път са доста големи. Има 67 убити… Изгорял е до основи тютюневият склад на италианската режия с 480 000 кг. тютюн. Има около 40 къщи напълно разрушени и около 240 повредени”. Денят 20 декември 1943 остава в историята като „Черния Никулден”.
30 декември. Дневна бомбардировка над София. Убити са 70 души, ранени 95. Филов не е записал нищо.
31 декември. Регентите и Дочо Христов (вътрешен министър) обсъждат „главните въпроси”, а именно „борбата с четниците”, сиреч – партизаните. Филов: „Аз подигнах въпроса за създаване на жандармерия”.
Годината е 1944-а. Из дневника на Филов:
10 януари. „По обед се извърши първото голямо терористическо въздушно нападение над София, при което бяха засегнати всички квартали на запад от „Ал. Невски”. Ние заседавахме тримата [регенти] и напуснахме канцеларията, едва когато бомбите започнаха да падат наблизо. Едва-що бяхме слезли на партера, и зданието силно се разтърси като се изпълни с прах. Оказа се, че една бомба бе паднала пред западния вход на „Св. София”. От взрива всички прозорци на регентството (днес сграда на Столична община, б.а.) се бяха изпотрошили… Едно парче от бомба бе паднало точно върху креслото, на което бях седнал аз… Вечерта, съвсем неочаквано, нападението се повтори… През нощта не можахме да мигнем… Една голяма бомба, вероятно 1 000 кг., бе паднала южно от Народния театър, бе отнесла крилото с министерската ложа… Градът от снощи е без вода и електричество… Отидох в Чамкория за 4 часа вследствие задръстването по пътя…
13 януари. „Днес сутринта се върнах в София. Хората масово напускат града…
26 януари. Депутатите удължават срока на своите пълномощия, за да се избегнат предстоящите редовни избори. В т.8, последна в дневния ред, приемат на І и ІІ четене Закон за държавната жандармерия към МВР. Според закона жандармерията има отделен бюджет, който се приема от Министерския съвет, но не се обнародва, т.е. – остава извън контрола на Народното събрание. Според Дочо Христов е най-добре „на първо време да не се знае съставът на жандармерията”, нито нейния бюджет, защото за приемането на този бюджет парламентът ще трябва да отдели цели 2-3 заседания, пък и трябва да се бърза „час по-скоро да бъде създадена тази жандармерия не за тази цел, за която радио Лондон говори”, а радио Лондон говори, че целта на жандармерията е да смачка антифашистката Съпротива.
На този ден Филов пише само „Вчера по обед се върнах от Чамкория силно настинал с темп. 38,6”. И нито дума за жандармерията.
27 януари. Радио Лондон: „Единственият начин [България] да се спаси от гибел е обща политическа акция срещу кликата предатели, които свързаха съдбата на България с Германия”.
24 март. „Тази вечер въздушно нападение. От Чамкория се чуваха гърмежи и се виждаха отблясъците на противовъздушната артилерия. Чуваше се по едно време съвсем ясно и шумът на аеропланите. Опожарен е бил дворецът „Врана”, като са били хвърлени и 11 разрушителни бомби. Бомби са хвърлени в Бояна, Красно село, Овчата купел и Горна Баня. Жертви няма”.
25 март. „Посетихме с генерала „Врана”, дето пожарът беше вече потушен. Изгорял е съвсем вторият етаж на новата сграда и дясното крило на първия етаж. Партерът и лявото крило на 1 етаж са запазени, но са станали необитаеми. Срещнахме се след това с княза. Предполагаме, че могат да нападнат и Чамкория”…
З0 март. „Снощи в 9 ч. бе извършено над София въздушно нападение… По „Цар Освободител мъчно се минаваше. Големи пожари видяхме в зданието на Софийския клуб, в стария хотел „България” и в Държавната печатница. Всички те горяха до долу… Нашата кооперация не е засегната. Върнахме се в Чамкория… Божилов говори за около 2 000 пожара. Вода няма, също и електричество, прекъснати са всички телефони… Разрушенията в София са много големи.Хвърлени са повече от 2 000 разрушителни бомби…
И т.н., и т.н…
8.
Над българска територия са хвърлени 45 268 бомби, бомбардирани са 187 населени места, жертвите са 4 208, тежко ранени – 4 744. В София жертвите са над 2 000, разрушени са между 12 586 и 12 657 сгради: 24 болници, 40 училища, 14 черкви, 42 фурни, 8 кина, 10 002 жилищни сгради, 1684 магазини и складове, 396 работилници, 117 предприятия, 288 обществени учреждения, огромен брой други сгради са тежко увредени или опожарени. Унищожени са обществени и лични библиотеки, творби и архиви на писатели, художници и композитори, историци, етнографи. България губи безценни произведения на изкуството, архитектурни и исторически паметници. 1/4 от сградния фонд на София е сринат. Материалните щети са за над 24 милиарда тогавашни щатски долара.
9.
На 5 септември 1944 г. България излиза от Тристранния пакт и скъсва дипломатически отношения с Германия. Червената армия е на Дунава. Идва 9 септември. Следва Народен съд.
През 1996 г. българският Върховен съд отмени решенията на Първи състав на Народния съд „поради липса на доказателства”, „в интерес на обществото и с оглед на общоприетото разбиране за справедливост и морал” и в защита на „най-насъщните граждански и политически права на личността”; и защото присъдите не отчитали, че подсъдимите министри, депутати, регенти и генерали „добросъвестно и добронамерено са изпълнявали функциите си”, а техните престъпления били „случайни деяния” в състояние на „неизбежна отбрана” и „крайна необходимост”…
Ново време
