МЪЛЧАЩИТЕ ПОЕТИ

Никой няма да пита какво е било времето, а всеки ще пита защо са мълчали поетите му.

Това са думи на великия и труден Бертолт Брехт.

Труден – защото е умен.

Преди известно време писателят Захари Карабашлиев, с лека ирония, каза нещо като: (съжалявам, че не мога да цитирам точно, но смисълът си остава същия) Трябва да заявя със съжаление, въпреки че имаме чудесни поети, че нашето издателство няма да издава поезия.

Той е главен редактор на може би най-голямото и влиятелно издателство в нашата скромна република – Сиела. Сиела, апропо, е част от огромна фирма, която освен с книгоиздаване, доколкото си спомням, се занимава с клиники за мъжки проблеми с простатата, с прословутите машини за гласуване, поддържа голяма верига от книжарници и още поредица от (някак неусетно се долавя) силно печеливши бизнеси. Но не и с поезия. Защото поезията не е печеливш бизнес.

Не обвинявам по никакъв начин колегата си Зак (както му викаме на Захари) – той все пак е на пост, който го задължава да е силно финансово отговорен. Което ще рече – трябва да отговоря за това: издателството – ако не да печели достатъчно – то поне да не тежи финансово на останалите особено успешни и печеливши части от манифактурата.

Капитализмът иска своите жертви.

Но нали и по времето на Бертолт Брехт е царувал „капитализмът“, даже неговият възход (на Бертолт), съвпада с единствените истински демократични (макар че да приравняваме „демократични“ с „капиталистически“ е наивно) години на Германия – годините на Ваймарската република. По това време той пише най-много стихотворения и става прочут с пиесите си. После идват нацистите и започват да горят писанията му.

Питам се: как Верлен, Рембо и Хайне, или пък Яворов, Дебелянов и Гео Милев са живели по „капиталистическо“, и все пак са издавали книгите си, а сега – някак не може? Защото не е…рентабилно?!

Нека обаче уточня за читателите, които са далече от темата за поезията: В България се издават извънредно много поетични книги. А потокът от поезия във фейсбук е с дебит, вероятно по голям от този на река Искър през август. Поезия се пише на поразия и се издава на не по-малка поразия.

Но не и от „реномираните“ издателства.

Е, тук-там и от реномираните. Но с големи, големи изключения.

Не е рентабилно.

Нека скочим изведнъж в Берлин 1933-та година. Там горят книги – на площад Опернплац. Горят книги на поети като Бертолт Брехт, на поетични романисти като Ерих Мария Ремарк, на евреина Хайне и на поетичния еврейски лекар-психиатър Зигмунд Фройд. Германските глави не бива да бъдат пълнени с „дегенеративни“ идеи от разни съмнителни левичари, комунисти, евреи и други дегенерати. И за дванайсет години Германия е чиста от поезия. Изчистена от нейното опасно, провокативно присъствие. Поезията, когато е истинска, провокира мислене. Мислене Против. Защото мисленето може да е само Против. Другото е Следване. Отгоре казват Кое е Правилно – и ти Следваш Правилното. А Мислене е – Отгоре казват кое е Правилно – и ти си казваш: А аз не съм сигурен, я да видя дали Правилното не е нещо Друго?

Естествено при нацизма поезия има. Но само такава – одобрена от нацистката власт. Не само възхваляваща Хитлер и партията му, но и възхваляваща германския народ изцяло и безусловно. Нравите, бита, морала, обикновения живот. Дори в битовите и любовните произведения блика струята на благодушния, опасен като моторна резачка, комплексарски германски патриотизъм. Винаги, когато си мисля за това и за подобни времена (а ние преживяхме подобни до 89-та година) се сещам за думите на енциклопедиста Самюел Джонсън: Последното убежище на негодника е патриотизма…

Хайне, евреинът, сто години преди да започнат да горят книгите му на площада, е казал: Там, където започват с горене на книги, ще завършат с горене на хора.

При нас никой не гори книги. Просто не искат да ги издават.

Но нали хората си ги издават сами? Плащат си и си ги издават? Какво толкова? – ще пита някой паднал от Марс.

Отказът на институти, каквито са големите издателства, на самото общество с неговите „производствени мощности“ да се занимава с поезията…я изгаря по един метафоричен, но много категоричен начин.

Когато някой поет – ако ще и гениален – си плати за да си издаде книгата с поезия, в съзнанията на всички наблюдатели подмолно, но безпрекословно се промъква мисълта: Ха, неудачник! Самиздат! Плаща си да си публикува боклуците! Ами да – като е некадърен – нека си плаща.

Никой не се сеща, че преди това представители на огромните и свръхбогати издателства са казали с лека и игрива ирония, че много харесват поезията, но…айде да си имаме уважението – трябва да се печелят пари!

Тоест – самоиздаването, писането във фейсбук, подхвърлянето на поезията – като паничка за подаяния – пред протегнатата ръка на поета, просещ за малкото така необходимо му внимание от публиката…това е една убийствена, черна антиреклама. По-убийствена от горенето на книги. Отказът на издателствата от издаване на поезия или искането им към поетите да си плащат за издаването – е по-разрушително за изкуството от кладите на Опернплац.

Защото все пак кладите са превърнали изгорените на тях книги в герои-мъченици. Докато платените от самите автори книги се превръщат в малки, смешни позорни стълбчета, на които вместо INRI e написано: Самиздат.

Не какво е било времето, а защо са мълчали поетите му…

Поетите не мълчат, но техните слова излизат отпечатани като вид тяхна налудничава прищявка, за която трябва да си платят, срамна, неприлична прищявка, като ходене на мъжки стриптийз – нещо, което трябва да криеш, а не да изтъкваш – платил си си за някаква нездрава страст, за някаква краста, която си начесал…и сега е хубаво да си затвориш устата – нали си получил своето – ето ти, имаш си твоята проклета, нещастна книжка!

В същото време големите, луксозни и прекрасни издателства отпечатват и пращат по книжарниците плашещо луксозни и дебели като Делян Пеевски томове с биографиите на двайсетгодишни певици, на футболисти и на някакви други интересни имбецили.

Както и да е.

Защо са мълчали поетите не е правилен въпрос за нашето време. Защо са затваряли устите на поетите издателите? – това е май въпросът.

Заради единственото свещено нещо в нашето време – парите! – е отговорът.

ПП Но аз все пак, защото отдавна съм презрял всякакви суети на времето – ще издам книга с поезия. Тя се казва Мрачният месец юли. Няма да я има по книжарниците, защото там ще трябва да се бори с биографията на Стоичков. А ще издам поетична книга, защото това е моята тайна, мръсна, срамна страст: да не си мълча!

Калин Терзийски