МАЛКА КЪЩИЦА ТОЧНО СРЕЩУ НАШАТА ПОРТА

 

Виждали ли сте легнало по корем момче, което е подпряло главата си с ръка? Ако сте го гледали отпред, сигурно ви е направило впечатление, че главата изглежда доста голяма. Набива се на очи  главата. 
В случая с малката къщица точно срещу нашата порта е същото. 
Ако някой сега ми каже, че не знае кой е живял срещу портата му, няма да повярвам, но аз не знам. Никога, ама никога не разбрах кой точно влиза, кой излиза, на кого е, откога е – нищо. 
Къщицата е на един етаж и е с удължен череп. Сякаш някой нарочно е разтегнал черепа (единственият етаж) назад и така къщата е добила формата на удължен череп или в по-мек вариант – на огромен сладък картоф. 

И отляво, и отдясно на тази къщица стоят две големи къщи и тя някак си се е провряла между тях, промъкнала се е, пълзяла е и едва е успяла да си покаже лицето на улицата. Ясно е, че останалите хора в селото са знаели чия е, аз – не. Така съм устроен и построен, да се впечатлявам от знаменитостите. Нещо трябва да ми бодне сърцето, за да го видя. Гледам-гледам, но ако не ми е боднато сърцето, не виждам както трябва. Ето така ми влезе в окото бай Иван Вегетарианеца например, който е доста дебел за вегетарианец. Бай Иван има бяла брада и е с лъхащо на плодове и зеленчуци присъствие. Хем величествен, хем мек и плодов. 
В очите ми непрекъснато беше и Горчо Циганина, известен с неизчерпаемата си сила и желание да копае гробове и най-вече с магарешкия си мъжки атрибут. 
Голяма възхита ми беше Гено Сукното (ударението е върху „у“) – царят на ваденето на баластрата и едновременно с това – художник, изрисувал всички сайванти, в които живееше. Вратите на сайвантите беше изрисувал с прекрасни зайци с бели перки на главите. Зайците бяха изправени на два крака. 

Най-много, разбира се, се възхищавах на Кольо Княза, бабиния брат, който поправяше обувки, пиеше като смок, пееше като славей – като пресипнал от пиене славей, и веднъж в годината живееше по седмица, даже по десетина дни в София за сметка на някоя любовница. Тия любовници според мен му ги е спускал или Господа на обувките, или Господа на пеенето.
Възхищавах се и на цяло съзвездие чешити – рибари, разбойници, лъжци и муфтаджии, на интернирани по политически причини пришълци, оженили се по сметка в селото. И най, ама най-много и завинаги се възхищавах на гълъбите. Господ ми даде възможност да живея на земя, над която летят гълъби. Паунести, гащати, гълъби лимонки, пощенски, качулати, преметачи, бели, жълти, кафяви, мръснобели, кремави, шарени, черни. И още, и още, и други, и други. 
Ето и сега – в същата тази минута, ги гледам как се вият над черковата на ята. Някаква неземна ръка рисува с тях по небето, да знаете, дава ни знаци.
Гълъбите над черковата се разпръсват и свиват, свиват се на топка и почти докосват кубетата, после отведнъж стават ветрило, морски вълнички, даже небесно серкме за риби и за човеци. Казвам ви, небесна ръка рисува с тях. 

Толкова ги обичам гълъбите, че ако гълъби не кацат на някоя къща, не я признавам за къща. 
Ходил съм като луд по улиците на селото да следя къде кацат гълъбите и кои къщи по този повод са добри. 
На тази малка къщица срещу нашата порта никога не кацаха гълъби – как пък един гълъб не кацна. Сега я оглеждам тази къщица  - с два прозореца е отпред и с четири цвята платнени щори. Едните щори са сини, другите са сиви, третите – жълти, четвъртите – червени. Кръпки от щори има по прозорците, а гълъби – няма. 
Къщата е с олющени рамене, олющена ѝ е мазилката откъм десния и левия ѝ край. Спукала се е в задната част към тила. Има два комина с различна височина – единият с тенекиена шапка, другият – не. 

От съвременна гледна точка мога да кажа, че наподобява нещо като гараж или лятна кухня, но си личи, че е от друг свят. Направена е да не я забелязваш, но пък се е сдобила с лепенка СОТ на вратата. Тая лепенка СОТ направо ме убива. 
На прозореца на къщицата лежи една котка. Котката е голяма красавица - главата ѝ е наполовина черна, наполовина – бяла. Като деня и нощта, като живота и …
Тука думата може всеки да си я допише, аз лично пиша – смъртта. 
А на котката ѝ казвам Денонощна котка, котка с наполовина черна и наполовина бяла муцуна. Може и тя да гони гълъбите, макар че не вярвам. 

Николай Милчев