В чест на 24 май (денят на българската писменост, духовност и култура) един от артефактите в историческата ни памет и в националната ни идентичност, романът „Под игото“, беше осквернен – за да се докаже нагледно на публиката колко лошо нещо е актът на оскверняването. Това е като да извършиш брутално престъпление, за да покажеш колко лошо е да се извършват престъпления. Само изключително болен мозък може да изобрети подобна обществено насочена „педагогика“ с цел превъзпитаване на шльокавото народонаселение, обитаващо нашите земи. Гениите от издателство „Жанет 45“ вързаха „Под игото“ като труп за колесница и я подкараха из всички медии, през цялата виртуална реалност, а ние трябваше да аплодираме опозоряването на тялото на нашата национална светиня.
Романът на Иван Вазов беше обезобразен публично, като беше преведен с компютърен алгоритъм на езика „маймуница“. Но не просто „преведен“ и ошльокан, а като капак на всичко това – отпечатан в книжно тяло и пуснат по книжарниците. За маймуните – маймуница.
Разбирам. Вече е трудно да се помни. Все по-трудно става. Затова ето го вдясно – с носовките и ятовите гласни, както е публикувано за първи път в 1883-та. Помненето, особено историческото, не се котира нито в Европа, нито в Америка – а ние нали ги следваме като пътеводна светлина. Ето например, според новия холивудски боклук за крал Артур, въртящ се отскоро по кината и режисиран не от кого да е, а от британския режисьор Гай Ричи, та според този филм сред рицарите на Кръглата маса е имало негър, китаец-каратист и сарацин. Един вид, в Британия през 5-6 век е било пълно с негри, азиатци и араби, имащи високо обществено положение в двора на крал Артур. Не, не просто високо обществено положение, те са били рицари, видиш ли. Мъже на честта. Толкова толерантно и в такъв невероятен синхрон с актуалните евроатлантически ценности! Майната й на историята!
Ей това се случва в Обединеното Кралство, какво остава за някаква си кирилица в някаква си затънтена балканска територия, населена със затъпели аборигени. Европейците затъпяха и оглупяха, какво остава за нас, живеещите в дълбоката глуха провинция на нашия либерален континент.
Подмяната тече с пълна сила. Подмяна на историята, подмяна на цялата европейска цивилизация. Не само на духовно, а и на чисто физическо ниво. Арабските „рицари“ буквално избиват децата на европейците пред очите им, а те като слабоумни зомбита повтарят „Не ни е страх! Ние сме солидарни! Ние сме съпричастни! Те няма да ни разединят!“ За съжаление, Манчестър е поредният, но не и последният пример на този водевил за умствено недоразвити хора. Сега из цяла Европа ще палят свещи за убитите деца, както беше за децата от Батаклан и Ница, но ще продължават с дебилско усърдие да интегрират своите рицари-главорези. А нашите маймуни – те просто гледат да не останат по-назад в световния евроатлантически цирк.
Наскоро в служебна кореспонденция с един от авторите на Мемория, му написах като послепис: „Все по-малко оставаме. Тази Система е огромна ламя, която поглъща съзнанията и те се предават без съпротива.“ В отговора си той също ми отговори с послепис: „Искам да уточня, че „не оставаме все по-малко”, а тепърва ще се множим. Да не забравяме, че християнството е започнало с 12 „донкихотовци“, които са повярвали, че вярата, надеждата и любовта са по-важни от всичко останало, а Ренесансът е иницииран от десетина художници, скулптори и архитекти, опитали се да възродят идеалите на Античния свят. Ние сме в началото на духовна революция, която следва да наложи общественото самосъзнание като фактор в бъдещото развитие на обществото.“
Моля се да е прав. Защото все по-често в главата ми звучат думите от друг един филм, който цитирах по-горе като мото: „Знаеш, че надеждата е грешка. Ако не можеш да поправиш счупеното, ще полудееш.“ Малцина от нас разбират дълбокия смисъл на тези думи, защото мнозина от нас полудяха.
„Лудите, лудите – те да са живи!“ – би ми извикал Дядо Вазов, ако беше жив днес. И за да може да стигне този отговор до мен и до вас, ни го завеща като крилата фраза в своя роман. Същият роман, с който днес няколко болни, зомбирани съзнания се подиграха.
Още сме под игото. Дълго се оказа игото в душите ни. Затова и до днес романът на Вазов си остана най-четената българска книга. Колкото и да се срамуват от този факт модерните, умните и красивите. Може би защото все забравяхме подзаглавието му – „Из живота на българите в Предвечерието на Освобождението“.
Да, оказа се Предвечерие. Още тогава, преди повече от век, пред нас е била вечерта, а след нея – и Нощта. Току виж, някога в бъдещето, вземе, че се зазори. Намирате, че съм твърде песимистична?! Ами преди да напиша финала на това есе, моята племенница (в трети клас) ми разказа как е минал вчера (23 май) следобедът й в училище – в занималнята. Имали за домашна работа да научат наизуст Химна на Кирил и Методий. Все пак, в занималнята се очаква да правят това – да си пишат и учат домашните. Само че другите момиченца пуснали до дупка чалга-клипове на компютъра и почнали да си правят селфита, танцувайки и експериментирайки разни муцки пред телефоните си. Племенницата ми не слуша чалга и отишла да учи „Върви, народе възродени!“ до тоалетната, но оттам други момиченца я изгонили, защото „това си била тяхна територия“ и си имали друга работа там. Върнала се в занималнята и помолила учителката да спре чалгата и тя обещала да го направи след 5 минути. Минали много повече от 5 минути, но шльокавата „музика“ продължила да дъни на макс, докато малките кифли се наснимат и натанцуват, правейки муцки пред телефоните си. Това се случва в елитно столично училище, в центъра на София. Помислих си, че тези деца наистина ще прочетат по-бързо „Под игото“ на маймуница, отколкото на кирилица. И току виж дори им стане забавно.
Ето това е Предвечерието на 24 май в България, 2017 година.
И все пак, поздравявам с празника малкото от вас, за които този ден все още има някакъв смисъл. Честит 24 май! Не бива да се заблуждаваме. Предстои ни много работа. И никога няма да е сигурно кога и дали ще се зазори. Но всички, които имаме силите да не полудеем, докато поправяме счупеното, трябва да останем на Пътя.
Пътят на Паметта, който единствен води към Бъдещето.
П.С. Днес, 24 май, е и вторият рожден ден на Мемория. Благодаря на всички, които ни подкрепяха дотук! Пожелавам си да ни има и в бъдеще в името на копнежа ни към истината. Ние продължаваме напред, въпреки трудностите, и дано това „напред“ да е заедно с вас!
от Христина Христова
