МОЯТ ЛИЧЕН ПАТРИОТИЗЪМ

Все по-мъчно става да кажеш, че си патриот. Ако случайно го кажеш, излиза едва ли не, че си признаваш нещо лошо и търсиш извинение за това. Накратко казано – аз съм патриот, ама повече няма да правя така.

Не искам да навлизам в никакви дебри на това понятие, нито да правя исторически разходки. Само накратко ще ви разкажа за личния си патриотизъм. И го правя от страх да не забравя какъв е, откъде е тръгнал и какво е значел за мен.

Първият ми патриотизъм е, че съм обичал роклята на майка си. Не съм знаел, че на света има знамена и флагове – роклята на майка ми – зелено кадифе с черни точки, беше моето първо знаме. Крачех до него, докато ми омалеят краката.

Вторият ми патриотизъм е бил по отношение на Андерсен и на Братя Грим. Такъв патриот съм бил, че не съм знаел, че Андерсен е датчанин, а Братя Грим – германци. Мислел съм ги за вълшебници. Детски патриотизъм по вълшебници.

Българските народни приказки ги бяха измислили двете ми баби и никога не съм имал съмнение в това отношение.

Моята първа Родина се казваше Сър пазар. Това е ловешка махала. Колко бой съм отнесъл заради това, че съм оттам, аз си знам. Но като играехме мач с махалата под пазара, накрая припадах и повръщах от умора и махленски патриотизъм.

Нямаше по-голям смотаняк от мен в казармата първите месеци, но и досега, като видя военен парад, все гледам колко са прави редиците, как си вдигат краката маршируващите, и ми се пълнят очите със сълзи. Така че съм и военен патриот.

Лично на сърцето ми стоят двама българи – Ботев и Левски. Ама не с паметниците си в Калофер и Ловеч, които са по-големи от египетските пирамиди, ами с „Настане вечер, месец изгрее“ и с Тефтерчето.

Литературен патриот съм на Ботевата поезия, защото въобще не е поезия, а е нещо оттатък – клетва, шаманизъм, зов, пророчество и простота, която има само в слънцето, в кръвта и в безсмъртието.

На Левски най ми е интересно тефтерчето, в което и той се е опитал да пише стихове. Римувана биография се е опитал да си направи Левски. В нескопосаните му и спънати стихове има толкова човещина и красива наивност, че няма как да не съм патриот.

Голям патриот съм, личен, на кехлибарения гердан на баба ми Събка. Така се беше слял с нея тоя гердан, че като го махнеше, ѝ изстиваше гърлото.

Личен патриот съм на машината, с която дядо ми Драган пръскаше лозето със син камък. По-голямо произведение на изкуството и на сладкото грозде не съм виждал – шедьовър.

И на малката тенджерка, в която майка ми си изваряваше спринцовките, съм патриот, и на пистолета на баща ми, който го взеха един час след погребението му – също съм патриот.

Патриот съм на селския ни двор, който е триста квадратни метра, и на жабата, която живее в шахтата ни с водомера.

Патриот съм на ябълчицата и на смокинята и умирам от страх да не стане така, че да ги забравя.

Страшно ли е това, опасно ли е? България ли е това, или не е България? Аз какъв съм – с акъла ли съм си, със сърцето ли съм си, да кажа, че не обичам всичко това?

Искате да ви кажа, че повече обичам Кирил и Методий от дядо си Никола и баба си Дона? Мога и да го кажа, ама не е вярно. Кирил и Методий мога да ги обичам във въздуха, в пространството, в библиотеката на читалището и толкова. Не си мисля, като чета книги, че те са създали глаголицата, че учениците им имат някакво отношение към кирилицата – нищо такова не си мисля. Погледна ли буквите, и се сещам за другарката Димка Йорданова от училище „Марко Иванов“ в Ловеч. Лично на мене тя ми е дала буквите. А после след нея – и майка ми Марчето, която бая шамари ми е опердасала, че не пиша красиво. Майка ми ми е вдъхнала страхопочитание към буквите.

Сега искат да ми отнемат тоя мой личен патриотизъм и да ми го натоварят с големи славянски и европейски приноси, че „ и ний сме дали нещо на света“. Каквото сме дали на света, сме дали. Нека светът да каже, нека другите да кажат – искам да го чуя. Но ако може, да е от сърцето, а не от протокола и от всякаквите там съображения.

Даже нещо повече – такъв личен патриотизъм ме е обхванал по отношение на литературата, че си мисля, че по-хубав разказ в света от „Песента на колелетата“ на Йовков няма. И че по-хубаво стихотворение от „Червените ескадрони“ на Смирненски също няма.

И спрете да се опитвате да пробутвате опаковки и пакети за смисъл и съдържание.

Що се отнася до националните празници, веднъж вече написах, ще го повторя – книгите на Андерсен и Братя Грим, на Йовков, стиховете на Ботев и Смирненски и преди всичко – рождения ден на майка ми са моите национални празници. И сборът на село Гложене, Тетевенско, на втори август – също ми е национален празник.

А Трети март няма какво да го защитавам аз – защитил го е братът на прадядо ми, който е загинал на Шипка. Това е могъл, това е направил.

Николай Милчев