Моя фейсбук „приятелка“ ми написа тая сутрин, че ме чете от доста време, че ѝ било интересно, но като свършела с четенето, и винаги си казвала: „Това не е вярно. Не е вярно, защото няма идеи за бъдещето.“
След което същата тази дама се впуска в дълга лекция за българските въстания и жертвите, дадени в тях за свободата на България.
Никога не съм мислел какви идеи има в това, което пиша. Нито пък съм се възприемал като новаторска люпилня на идеи. Способен съм донякъде да създавам образи и душевни вълнения, но за идеи не съм мислел.
Представяте ли си какво би станало, ако писател – преди да седне да пише, хубаво си формулира една идея и после почне да я запълва със случки и думи? Не че нямаме подобни примери в българската литература -още от края на деветнайсети век, но те рядко са били успешни.
Случките и думите са самата идея. Идеята не е първа – тя е последна. Най-напред е невъзможността да не опишеш реката, да не се окъпеш в нея, а после е идеята, че реката тече към морето и че никога не можеш да се окъпеш в една и съща река. Даже ме напушва на смях, като си помисля, че е трябвало, преди да скоча във вира на реката, да си кажа: „Скачам, защото няма да мога никога вече да се окъпя точно в тази река“. А аз скачах тогава в реката, защото слънцето ми беше напекло гърба и ми беше жега. Целият бях лято тогава.
Идеите са велика работа, но поне през моя живот те се оказаха пепел. И вече не ми пука за идеи, на които им е безразлично дали човекът страда, дали е добре, дали се колебае.
Велика е била идеята на Френската буржоазна революция, но се е окъпала в кръвта на гилотината. Велика е била идеята на комунизма, но изгни от жаждата за пари, от предателства и продажничество и се срина на пепел.
Каква по-хубава идея от „Свобода, равенство, братство“, но аз с очите си видях как свободата, равенството и братството са обект на посмешище сега. Във Франция ли сега има свобода, равенство и братство? Или в махала Нановица – на няколко километра от град Ябланица? Къде по света изобщо има сега свобода, равенство и братство?
От вчера вече вярвам, че свобода, равенство и братство може да се намери само в тайните казанки за варене на ракия, пред които всички ставаме и свободни, и равни, и – пийнали от първак ракията – се прегръщаме като братя. Даже понякога пеем:
Ако зажалиш някой ден за драмска ракия…
Чета ви – пише моята старозагорска „укорителка“ – хубаво пишете, а после – нищо.
Извинявайте за примера, наистина извинявайте, но отваряш Конституцията и я четеш. От хубаво по-хубаво. И нищо. Да не би да има безплатно образование или безплатно здравеопазване? Да не би властимащите да спазват законите? Прекрасна Конституция, ама дали е истина? И въобще – къде да я намериш тая истина?
Отваряш Евангелието – ако имаш две ризи, дай едната на ближния си. Ами като имаш двеста ризи, сто деветдесет и девет ли да дадеш на ближния си? Едно копче не щат да дадат забогателите наши първенци, та риза ще ти дадат.
Четеш още: „Който е безгрешен, нека пръв да хвърли камък срещу грешницата“. И това не се отнася за нас – в България всички сме безгрешни и всеки е струпал до себе си една камара с камъни и бие по главата когото види.
Колко от великите истини и книги в света не се оказаха блян и илюзия? И как може да се очаква от мен – слабия духом човек, да ражда големи идеи за бъдещето?
Съвременните технологии дадоха право на всеки да съставя изречения в публичното пространство. Технологиите, включително и фейсбук, изравниха думите и изреченията, но не изравниха таланта и страданието с графоманията и самодоволството.
Заучените фрази и шаблоните убиха искреността и себеразголването, все повече изречения се явяват, навлечени с дрехите на конюнктурата, на простотията и на удобството на анонимността. И човек се чуди каква е тая джунгла на страсти и сенки. И на анонимни претенции.
Пътеката към Манастира над село е стръмна и едни я изкачват от любопитство, други я изкачват, за да отслабнат, трети – за да кажат, че са ходили там, четвърти – защото няма какво да правят, а от време на време по пътеката към манастира тръгват и хора, които искат да видят и сърни, и елени, и белите прекрасни буки, и накрая – небето над Господния храм.
Аз не се качвам по тази пътека вече, защото не знам дали ще ми издържи сърцето. Долу, в село и в света, понякога едва разбирам какво се говори. А не знам, ако все пак стигна до Манастира, дали ще чуя какво се шепти там.
Мисля, че написаното накрая може би става за епилог.
