Напоследък имам едно много странно усещане - че вече не работим, за да живеем, а работим, за да плащаме

Напоследък имам едно много странно усещане - че вече не работим, за да живеем, а работим, за да плащаме. И разликата между двете започва да става доста голяма. Идва заплатата и за момент се чувстваш прекрасно. Поглеждаш банковото приложение и си казваш: „Добре сме.“ След това започва голямото раздаване. Ток. Вода. Телефон. Интернет. Наем или кредит. Гориво. Застраховки. Някакви такси. Магазинът. И още преди да си направил абсолютно нищо за себе си, една сериозна част от парите вече е изчезнала.

Интересното е, че почти никой не ти взима много наведнъж. Всички ти взимат по малко. Тук 30 евро. Там 50. После 80. После още 20. После зареждаш колата и още 60–70 евро заминават. Влизаш в магазина „за няколко неща“ и още 40–50 евро. Някой ти дърпа автоматично 10 евро за нещо, за което дори си забравил, че си абониран. И всичко поотделно изглежда поносимо. Докато не седнеш един ден и не сметнеш колко пари трябва да изкараш всеки месец само за да стигнеш от първо до трийсето число, без да се е случило нищо интересно.

Защото това е абсурдното. Още не си ходил на почивка. Не си си купил дрехи. Не си излязъл на хубав ресторант. Не си си подарил нищо. Не си направил някаква голяма покупка. Просто си живял. Спал си вкъщи, светил си лампите, къпал си се, ял си, карал си до работа и си говорил по телефона. И само за привилегията да съществуваш нормално през месеца вече си оставил една торба пари.

А ако имаш деца, става още по-весело. Училище, дрехи, обувки, тренировки, уроци, джобни, рожден ден на някое друго дете, нещо се е скъсало, нещо е омаляло. Ако имаш кола, тя също е член на семейството, само че един от най-капризните. Данък, застраховка, гуми, гориво, обслужване и точно когато си казал „Този месец съм добре“, светва някаква лампичка на таблото и колата ти обяснява, че не си.

После идва домът. Нещо протекло. Бойлерът решил, че е живял достатъчно. Пералнята започнала да издава звук, който никоя пералня не би трябвало да издава. Зъбът те заболява. Трябват очила. Телефонът се счупил. И бюджетът, който сутринта си подредил толкова красиво, до вечерта вече изглежда ужасявящо.

И започва онова велико местене на пари, което според мен милиони хора правят всеки месец. Това ще го платя сега. Другото може да изчака. Това ще го взема след заплата. Този месец няма да купувам онова. Ще заредя само за 30 евро. Ще изчакам да го пуснат на промоция. Ще отложим това за другия месец. И така месец след месец човек започва да става професионален финансов директор на собственото си оцеляване.

А най-странното е, че работим повече от всякога. Телефонът е с нас постоянно. Имейли вечер. Съобщения през почивните дни. Някой винаги иска нещо. Все бързаме, все нямаме време, все сме изморени. И в един момент се прибираш вечерта, сядаш и си задаваш един много прост въпрос: добре де, аз за какво точно работя толкова? За да си платя сметката, за да мога утре пак да отида на работа?

Не казвам, че едно време всичко е било прекрасно. Никога не е било. Но имам чувството, че преди човек по-лесно усещаше наградата от труда си. Работиш, събираш пари, купуваш нещо, отиваш някъде, правиш нещо за дома. Сега понякога наградата в края на месеца е, че си платил всичко навреме и картата ти не е на нула.

И най-много ми е жал за хората с ниски доходи и пенсионерите. Защото аз мога да се пошегувам с пералнята или с лампичката на колата, но за някой друг една непредвидена сметка от 100 евро не е шега. Тя може да означава какво няма да купи този месец. И точно там думата „живот“ много лесно се превръща в „оцеляване“.

Може би затова всички сме станали толкова нервни. Не защото сме лоши хора. А защото огромна част от хората живеят с постоянното усещане, че нещо ги гони. Следващата сметка. Следващата вноска. Следващото зареждане. Следващото пазаруване. Следващият непредвиден разход. И колкото повече изкарваш, толкова повече си мислиш, че най-накрая ще се успокоиш. После животът някак успява да настигне и новата ти заплата.

Та напоследък все по-често си задавам един въпрос. Кога точно трябва да живеем? След като платим всичко? Защото ако е тогава, на доста хора май не им остава много живот за живеене.

Борислав Борисов