В последните дни… хм, как звучи само – по библейски – „последните дни“, все едно очакваме Апокалипсиса, но пък и нима не го очакваме – полуосъзнато, тревожно, скришно – наистина всеки ден и всяка нощ?! Та в последните дни чета на различни места все тревожни неща. Ето – групички тийнейджъри „с тъмни якета и анцузи и брутални физиономии“ в най-големия мол в София причакват по-малки момиченца. Въпросните момиченца са онези кукли, които сами се разкарват из моловете и се обучават прилежно, изпълнени с радостни инфантилно-консуматорски чувства, на Изкуството на Шопинга. Обзети са от готовност за „учение и труд, жизнерадост и дръзновение“ в областта на шопинга, естествено, защото „Само тук си човек, тук пазаруваш!“…
Та тези групи тийнейджъри, или пубери, както ги наричахме през 80-те, или комсомолци, както би ги нарекъл някой 90-годишен дядо, или млади момци калпазани, както би ги нарекъл старият български народ, отиват при волно и дръзновено шматкащите се и прехласващите се пред стоките момиченца. Започват да им дърпат чантите, да проверяват какво има в тях, да ги побутват, а може би и да ги опипват, пощипват, скубят – и въобще тези уж невинни изражения на пуерилната сексуалност.
Но това няма как да се види, защото юнаците с „бруталните физиономии“ (а кой български юноша не иска страстно да прилича на троглодита от палеолита Вин Дизел?) са се скупчили така плътно около своите „мишки“, че ни охрана, ни камери, ни кротко пазаруващи скотоконсуматори от мола не могат да видят какво става в тази скупчена тълпа. Чуват се само писуканията на момиченцата и грозното, „мъжкарско“ хихикане на бруталните тийнейджъри.
Казах „мишки“, за да ви накарам да си представите котка, играеща си с мишка, преди да я изяде. Тя е някак игрива: флегматична, грациозна, внимателна, перверзно гальовна – леко и почти плахо побутва с лапа парализираната от страх мишка. Мишката има сили само тихо да изцърка, но не и да се отбранява или да бяга – тя наистина е вцепенена. Остава й да чака милостивата и стоманена захапка на котката, която с противно хрущене ще раздроби малкия й череп и сладкият миши мозък ще потече по грапавия език на хищника.
Хм, силни сравнения, прекалени, ще речете.
Бил съм обграждан от „момчета с тъмни анцузи и брутални физиономии“ и макар че не бях момиченце, а бях сравнително здраво момче и освен това любим художник в квартала и училището, аз изпитвах може би нещо подобно на това, което изпитват и клетите обградени момиченца. Ужас и вцепененост. Защото нямаш работа с хора, а с тълпа. А насилието и жестокостта в една тълпа нямат никакви ограничения, те се самоиндуцират и стимулират от самото естество на тълпата. В една тълпа пламне ли искрата на жестокостта, на безцеремонното насилие, на желанието за грозна, свирепа гавра, няма угасяване. Всеки е оставил ясното си съзнание встрани, зарязал е съвестта си вкъщи, някъде надалеч – и в тълпата е просто анонимно, водено от общия животински ентусиазъм животно.
Но при тези случаи, странно, нито охраната, нито полицията е взела някакво отношение. Нямало „последствия“!
Някои загрижени граждани се нахвърлили да помогнат или поне да разберат какво става, но наглите момчета просто се изсмели и казали че „се закачат“ и че това са техни познати момиченца. Ха – нали?! – какво толкова, ние докарваме до паралитичен страх просто едни наши малки съседки и приятелки – какво по-весело, жизнерадостно и дръзновено от това, другарко Людмила Живкова?!
В същите тия последни дни (все повече библейският смисъл на тия думи се откроява в съзнанието ми) прочетох, че „Педофилите стават все по-агресивни, случаите с блудство и изнасилвания на деца растат от година на година и достигат стряскащи нива“. Никога не съм вярвал на историите за педофили. Просто защото от обучението си и практиката си в психиатрията някак останах с впечатлението, а може би предразсъдъка, че педофилите са кротки, обикновено потиснати, саможиви и самотни, плахи хора, които се задоволяват с уж случайни докосвания, опипвания и „най-приятелски целувки“ с избраните от тях красиви и невинни дечица. Освен това съм бил дете, а и съм изучавал фройдизма и последващите го психоаналитични теории и знам, че децата не са в никакъв случай ангелчета и в тях бушува сексуалност, наистина – по-различна, но не по-малко наситена от тази на възрастните. Християнската благочестива и грубо отричаща действителността заблуда, че децата са „чисти и невинни като сълза“, е причинила огромна вреда на опознаването на действителната природа на детската душевност. Вместо Библията един човек, искащ да „знае нещо за децата“, е по-добре да прочете „Лолита“ на Набоков.
Но все пак – ставаше въпрос за „нараснал брой изнасилвания“! Това душата ми не можеше да поеме, да разбере, беше склонна да се скрие и да го отхвърли: та кой и какъв изверг ще набутва грубия си и пошъл полов орган в крехкото, чупливо като кристал телце (и душа) на едно дете? И съзнанието ми раждаше образи на „нехора“, на някакви същества, които не можем да броим за човеци. И все пак – според съвсем официални източници – те съществуваха. И действаха. Все повече.
Тогава аз свързах прочетените оттук и оттам новини за насилие – по молове, по улици, по паркове, най-вече – по училища, а и в интернет, сред „тийнейджъри с брутални лица“ и уж „плахи и потиснати“ педофили, които обаче изнасилват – над момиченца, момченца, но и над старци, над инвалиди… въобще – да, ето я свързващата нишка – насилие над… всеки един слаб, мек, крехък, немощен, беззащитен… Човек!
И мислих, мислих, мислих…
И изведнъж видях картина – видение. Цялото наше общество. Дерящо се, ревящо, бясно тръбящо с клаксони, форсиращо излишно двигатели на коли и мотоциклети, крещящо, псуващо, мразещо се, ругаещо, просташки и безцелно политиканстващо, нагрубяващо; безжалостно, разбързано, алчно, консуматорско и тъпо-безсъвестно. Веещо знаме, на което е написано наглото „Оцеляваме както можем“, и веещо го, докато се реди на километрични опашки при екскурзии в Гърция, лети със самолети само за да изпие едно кафенце в Цюрих, самодоволно кара джипове мерцедес с двеста и петдесет по „откраднати магистрали“…
… Видях едно чудовище-общество от хора насилници – неосъзнати насилници – които „иначе вкъщи са много добри и грижовни родители или синове и дъщери“, но попаднали в обществото – тоест в тълпата – се превръщат в скотове без никаква съвест и жал. Размахващи торби от „Била“ професори и грубо псуващи неврохирурзи на кръговото в „Люлин“, дерящи се с просташка злост на някоя опашка симфонични диригенти и оскотели от алчен бяс айти специалисти. И си казах: тогава, Боже милостиви, какво да очакваме от „тийнейджърите с тъмни анцузи и брутални физиономии“?!
Та Всички Ние сме си такива… ние сме това!
Калин Терзийски
