Най-страшното в България не е, че хората са бедни. А че свикнаха да живеят зле.
Свикнахме. Това е най-тъжното. Свикнахме да ни говорят грубо, да ни лъжат, да ни губят времето, да плащаме за неща, които не получаваме. Свикнахме толкова много, че когато някой се отнесе нормално с нас, сме готови да му благодарим до земята. Лекарят ни изслушал внимателно? Страхотен човек! Майсторът дошъл в уговорения час? Невероятен професионалист! Служителката на гишето ни обяснила нещо, без да ни се развика? Направо чудо! А всъщност това не са чудеса. Това е нормалното отношение, което всеки човек заслужава.
Отиваш на лекар. Записал си час преди 2 седмици, взел си си отпуск от работа, пристигнал си навреме. И започваш да чакаш. Половин час, час, понякога и повече. Никой не ти обяснява защо. Никой не се извинява. Седиш пред кабинета и се чувстваш виновен, че изобщо си дошъл. А когато най-после влезеш, понякога те посрещат с такова раздразнение, сякаш си нахлул неканен в нечий дом. И ако лекарят ти отдели 10 минути, погледне те в очите и ти обясни спокойно какво ти има, излизаш и разказваш на всички колко невероятен лекар си намерил. Представяте ли си докъде сме стигнали? Да се впечатляваме, че някой ни е обърнал внимание, когато сме отишли при него за помощ.
Викаш майстор вкъщи. Уговаряте се за вторник в 10. Взимаш си почивен ден, чакаш го, звъниш му. Не вдига. След 2 часа ти пише, че ще дойде утре. На следващия ден пак го няма. Накрая пристига, оглежда, взима капаро и започва едно ходене по мъките. Ти му звъниш, ти го молиш, ти го гониш да си довърши работата. И когато случайно попаднеш на човек, който идва навреме, работи съвестно и си спазва думата, пазиш телефона му цял живот. Защото в България коректният майстор вече се предава от човек на човек като семейна ценност.
Отиваш в институция, за да си извадиш документ. Взел си си номерче, чакал си на опашка, носиш всичко, което пише на сайта. На гишето ти казват, че ти липсва още един документ. Питаш откъде да хо вземеш, а отсреща въздишат, въртят очи и ти обясняват така, сякаш си длъжен да познаваш всички наредби наизуст. Излизаш, обикаляш още 2 места и се връщаш на следващия ден. И най-абсурдното е, че вече си тръгваш доволен, ако никой не ти се е скарал. Не ако са ти свършили работата бързо. Не ако са ти спестили време. А ако просто са се държали човешки.
Караш по улици с дупки, които заобикаляш по памет. Знаеш къде трябва да намалиш, къде да минеш в другата лента, къде след дъжд се образува огромна локва. Плащаш данъци, винетки, застраховки, ремонтираш си окачването и продължаваш. После една сутрин виждаш, че са асфалтирали двеста метра и всички в квартала се радват, сякаш са открили нова магистрала. А това е просто улица. Нещо, което би трябвало да е нормално, а не повод за празник.
И в магазините, и в заведенията е същото. Поръчваш нещо, получаваш друго, а когато направиш забележка, започват да те гледат накриво. Купуваш уред, разваля се, носиш го за гаранция и изведнъж ти трябва повече търпение, отколкото за самия ремонт. Обясняваш, доказваш, звъниш, чакаш. И накрая, ако някой просто ти реши проблема без скандал, си тръгваш толкова благодарен, че едва ли не искаш да му купиш подарък. Защото вече очакваме проблеми дори там, където сме платили да получим услуга.
А знаете ли кое е най-страшното? Че започнахме да възпитаваме и децата така. „Не се разправяй.“ „Мълчи си.“ „Няма смисъл да се оплакваш.“ „Тука е така.“ Учим ги да търпят, преди още да са започнали да живеят. Да не си търсят правата, защото ще си навлекат неприятности. Да не задават много въпроси, защото някой ще им се ядоса. Да се примиряват, защото нищо няма да се промени. И после се чудим защо толкова млади хора искат да заминат. Може би не всички бягат само заради заплатите. Може би някои просто искат да живеят на място, където нормалното отношение не е изключение.
Разбира се, има и прекрасни лекари, честни майстори, любезни служители, съвестни хора, които всеки ден си вършат работата както трябва. Но точно това е проблемът — че сме започнали да ги възприемаме като рядкост. Разказваме си за тях с възхищение, препоръчваме ги на приятели, благодарим им по 10 пъти. А би трябвало да се учудваме на обратното. На грубостта, на лъжата, на безотговорността. Не на почтеността.
И постепенно всичко това ни променя. Ставаме по-изнервени, по-подозрителни, по-недоверчиви. Преди да се обадим на някого, вече очакваме да ни излъже. Преди да отидем в институция, се подготвяме за скандал. Преди да купим нещо скъпо, се чудим дали изобщо ще ни признаят гаранцията. Преди да потърсим помощ, мислим дали няма да ни унижат. Живеем в постоянно очакване някой да ни направи проблем. И дори когато никой не ни прави, пак сме нащрек.
Не искам да живея в държава, в която трябва да познаваш някого, за да получиш нормално отношение. Не искам да се чувствам късметлия, защото някой е спазил обещанието си. Не искам да благодарим за всяка запълнена дупка, за всяка свършена административна работа и за всеки човек, който не ни е излъгал. Не искам децата ни да растат с убеждението, че трябва да търпят всичко, защото „такъв е животът“.
Защото най-големият проблем не е, че в България има толкова много неща, които не работят. Най-големият проблем е, че свикнахме с тях. И когато човек свикне да живее зле, идва един много опасен момент. Моментът, в който спира да се ядосва. Спира да се оплаква. Спира да очаква нещо по-добро. Просто свива рамене и казва: „Е, какво да се прави.“
А една държава не става по-добра, когато хората ѝ се научат да търпят всичко. Става по-добра, когато престанат да приемат ненормалното за нормално.
Борислав Борисов
