НЕ МОЖЕ ВСЕ ДА НИ Е ТЕЖКО

НЕ МОЖЕ ВСЕ ДА НИ Е ТЕЖКО

Рано сутрин ходя да си купувам хляб и вестници в магазина в село. Още е прохлада и не бързам да се прибирам веднага. Правя кръгче и си влача сандалите по улички, които опират в пътя до реката, въртят се и наляво, и надясно и има някаква магия в това въртене на уличките.

Козите са минали преди половин час, да кажем, и мирише на кози, малко на мляко сякаш, циганета са наклякали пред портите на къщите. Има и джанки, големи колкото юмрук (само в един двор обаче), има всичко, което ми трябва, за да се моткам и да не мисля. 

Таман до детската градина – запустяла и буренясала, естествено, наравно с мене спира кола. Червен джип, ама от малките. В джипа – мой приятел от детинството и жена му. И аз, и приятелят ми сме с по триста болести, знаем си с подробности болестите, но разговорът е за друго. То не е никакъв разговор – просто въпрос.

Тотьо, нека кажем, че така се казва приятелят ми, пита:

– Соколче, ти що триеш от фейсбук каквото пишеш?

– Трия го, щото няма смисъл и щото съм се отчаял, затова.

– Да де, ама на мен, като ги чета, и ми олеква. 

Това, последното, са думи на моя приятел Тотю и именно заради него и защото му олеквало, като чете моите глупости, след около час ще върна някои от последните си материали. Не може все да ни е тежко – трябва и да ни олеква по малко. Ще ги върна и защото не е сигурно, че след ден-два няма да ни изпозакрият профилите и страниците и да ни изпообявят за частна държавна собственост. Ще ги върна тези писания и защото не ми пука от заплахи и плювни, и защото и на мен може би ще ми поолекне така. И няма да ги трия – няма да ги трия, ако ще да се наложи да сменяме покрива на къщата тая година.  

Николай Милчев