НЕ СЪВСЕМ БОТЕВ И ДАЖЕ „РАДЕЦКИ“

Бях вече на петдесет и осем години. Точно с тридесет години по-възрастен от него. Може да се каже, че с тридесет години съм го надживял. Бях написал своите няколко пъти по двадесет стихотворения – и нито едно за него. Когато бяхме на неговите години се надпреварваха поетите от моето поколение да пишат стихове за Ботев, като тайно се надяваха по този начин да се изравнят ако не с него, то поне с Вапцаров, който има стихотворение за Ботев. Да пишеш за Ботев трябва да си съизмерим по някакъв начин с него. Трябва да носиш поне следи от куршуми – аз още нося някаква сачма в челото си… Спомен от едно безгрижно детство и от едно стрелбище в Смолян.

И искам да ви кажа, че сега тази сачма така виновно тежеше на кораба, чак усещах как той се накланя към мен, готов да ме затисне. Всяка юношеска лудост не можем да я измерваме с лудостите на Ботев. И аз съм се разделял с жени като него, но никога не съм оставял писмо: „Мила ми Венето“… Моите писма към жените са стигали най-много до призовка за развод. Апропо, Венета дали е успяла да се разведе преди да му пристане на по-младия от мен Христо… Захарий Стоянов твърди, че не се е развела със сарафина Дончо от Търново, но как тогава сключва брак с Ботев. Това значи, че бракът им е скрепен с лъжа, защото не са казали за предишен брак пред венчалия ги букурещки свещеник. И нямаше да ги венчае дори ако знаеше, че това е Христо Ботев, а не някакъв харамия със същото име…

Всичко му е тясно на Ботев – моралът на времето, ботушите, животът… Отвсякъде напира да излезе. Дори веригите са му тесни… Оковите… Стиховете са му тесни и непрекъснато напира да излезе, разкъсвайки дори силаботоническото стихосложение… И когато го четеш усещаш как напира да излезе от всеки стих не побиращият се в него Ботев… И, ето ме сега, на петдесет осем години, с тридесет години по-възрастен от него съм на палубата на „Радецки“… И какво по естествено от това на един бутафорен кораб да стъпи един бутафорен Христо… Стоянов. И осъзнавам, че съм бил по-близко до Ботев на тринадесет години, нежели сега. Защото толкова бой изядох тогава заради него от мама, колкото той на моите години не е подозирал дори, че може неговата майка да му хвърли. Ходехме да събираме шипки, после ги предавахме и получавахме стотинки за това. И бележки, които трябваше да покажем в училище, а парите да дадем за изграждане на кораба „Радецки“. Ако не събирахме шипки, което бе естествено за нас тогава, защото на тринадесет години никой не е обзет от манията за здравословен начин на живот като Грета Тунберг сега… Заради което събирахме стари вестници, хартия и метал… После ги предавахме на вторични суровини, а бележките и парите – в училище. Извън ежемесечните четиридесет стотинки, които давахме за войната във Виетнам.

При мен тези пари за Виетнам се оказаха инвестиция, защото научих виетнамски от спечелилите войната във Виетнам, които дойдоха да работят в България, като по този начин чрез труд си връщаха парите, които ние събирахме за тях… Много сложно стана, нали. Ама той и виетнамският е сложен език. Та на моите тринадесет години – единственият отрязък от време, в което съм бил максимално близко до Ботев – започнах да събирам вторични суровини. Слава Богу, никой вкъщи не ме стимулира да събирам книги за вторични суровини и аз никога не съм хвърлил книга през живота си. Колко ли вестника, в които е имало стихотворения на Ботев – а тогава вестниците публикуваха често негови стихове – са отишли във вторични суровини в негова чест? Защото това бяха стари вестници и никой не ги четеше – дори стихотворенията на Ботев в тях. И аз реших, защото вестникът е лек, а събирането на килограми хартия си бе чутовен труд за тринадесетгодишен, да събирам метали. Добре, че нямаше квота – колко хартия, колко старо желязо, колко шипки… И точно когато нямаше никой вкъщи, защото възрастните се запиляват по работа, мина каруцата за вторични суровини. Обслужване по домовете… Сега го наричат разносна търговия, въпреки че за нашите се оказа „износна“ търговия, защото аз изнесох една печка от къщи.

Първо изнесох плочата. И когато събирачът каза: „А къде е печката“ аз му признах, че е вкъщи, ама не мога да я изнеса сам. И човекът влезе и ми помогна. Само дето вечерта нямаше кой да ми помогне при яденето на голям бой от мама. И признанието, че всичко това е станало, за да се построи корабът „Радецки“ не помогна. На който сега стоя. И вероятно съм стъпил на онова парченце от палубата, в което са вложени парите от печката, която предадох на вторични суровини тогава, когато съм бил на години, най-близко до Ботев…

ХРИСТО СТОЯНОВ