Невидимата криза - България се проваля в психиатричната помощ

Страната ни е на едно от първите места в Европа по липса на психиатри, медицински сестри, санитари и клинични психолози

Един от сериозните проблеми в България, за който обаче почти не сe говори, е този с психиатричната помощ и психичното здраве. И ако допреди 10-15 години това не беше толкова осезаемо, с всяка следваща кризата се задълбочава.

Започвайки от липсата на кадри - страната ни е на едно от първите места в Европа по липса на медицински персонал (психиатри, медицински сестри, санитари и клинични психолози). Причините са както ниското заплащане, така и тежките условия на труд. Преминавайки през липсата на извънболнична и социална грижа - има недостиг на дневни центрове, а мобилните екипи, нещо съвсем обичайно в другите развити страни, у нас е по-скоро утопия. И стигайки до материалната база, която спокойно може да бъде използвана като снимачна площадка за някой психотрилър или филм на ужасите.

Паралелно с това липсва и механизъм за проследяване на пациентите след изписване, като немалка част от тях се връщат в болниците, което превръща лечебните заведения в приюти, други път, които имат нужда от допълнително лечение, остават навън, където в определен момент състоянието им се задълбочава критично и ситуацията ескалира, водейки до самоубийства и дори убийства.

Буквално преди броени дни баща закла 6-годишното си дете, а след това се хвърли от петия етаж. По информация на СДВР мъжът е имал психични проблеми, като през 2023 г. е бил задържан след буйство и настанен в център за психични грижи. Приемал е и лекарства. Кога е спрял, какво е довело до трагедията и дали въобще някой е проследявал периодично състоянието му, са въпроси, които остават без отговор, но вече нямат и толкова съществено значение - едно детенце си отиде без време, брутално убито от родния си баща.

Дни преди това друга трагедия потресе всички - отново баща и отново с нож, уби двете си дъщери - на 10 и 17 години, като след това също се самоуби. Заговори се за хазартна зависимост и натрупани дългове, но каквато и да е причината, в основата отново са нелекувани психични проблеми, довели и до злоупотреба с алкохол.

От 2021 г. в ход е изпълнението на Националната стратегия за психично здраве (2021-2030 г.). Един от основните акценти в нея е необходимостта от оценка на потребностите на населението от психично-здравни услуги, като е предвиден и анализ на броя на възрастните и децата, нуждаещи се от специализирани социални услуги, за да се определи броят и териториалното разпределение на услугите по общини, както и броят на специалистите, които да бъдат ангажирани.

На теория и думи добре, но в страната ни има 12 Държавни психиатрични болници (ДПБ), които са неравномерно географско разпределени. Голяма част от тях са изолирани в отдалечени извънградски райони (гара Лакатник, Раднево, Курило), а в големите градове като София има постоянен дефицит на свободни легла, които са крайно недостатъчни да поемат всички нуждаещи се, които с всяка година се увеличават. Както вече стана дума по-нагоре, изключително важното междинното звено - дневни центрове, защитени жилища и програми за психосоциална рехабилитация - у нас липсва. Пациентите - на практика - са хоспитализирани основно при кризи.

Статистиката от миналата година сочи, че около 5% от населението у нас страда от тежки психиатрични заболявания. Но колко са хората, които имат психични проблеми, не се знае. Говори се за хиляди, но дали за десетки или стотици, също е неясно.

Статистиката сочи и още, че официално процентът на диагностицираните и лекуваните българи е по-нисък или сходен с европейския, но реално това се дължи на скрита заболеваемост и силно стигматизиране. За Европейския съюз средният показател при тежките психични заболявания е ~1% до 2%, докато у нас той е в доста по-широки граници - ~1% до 5%. А засегнатите от депресия и тревожност са над 5%,, което ни отрежда 17 място в света. Според специалистите, страната ни критично се доближава до епидемия от депресия, бърнаут и панически атаки.

Стигаме и до финансирането - по-малко от 2% от общия бюджет за здравеопазване, на фона на над 5 до 10% за ЕС. И черешката на тортата - у нас няма единен национален регистър на хората с психични заболявания, като статистиката обхваща основно преминалите през държавните диспансери и болници, изпускайки огромен брой пациенти, лекуващи се в частния сектор.

Каква е реалната ситуация, може само да гадаем, но един от тежките криминални случаи в страната, актуален и към момента, а именно самоубийствата на „Петрохан“ и последвалите две убийства и самоубийство на „Околчица“, загатва, че положението е много по-сериозно, отколкото въобще може да си представим.

И ако психопати и социопати като педофила Ивайло Калушев винаги ще има, макар че подобен мащаб и вид (затворена секта) у нас не са толкова познати и разпространени (и дано никога не станат), привлечените от него и съучастниците му - в голямата си част са нестабилни психически, а някои откровено луди. Започвайки от самоубилите се, преминавайки през майките в историята - неговата, тези на хвърлилите си децата на неговите „грижи“, и стигайки до хилядите фанатизирани и актуални към днешен ден поддръжници, които „анализират“, гледат видеа, „откриват“ несъответствия, пишат „експертизи“ и си вярват. Не просто си вярват, а фанатично бранят един педофил и убиец, стигайки до вероятно безаналоговото другаде по света, издигане на паметник на Калушев.

И същите тези са с постоянно присъствие не само в социалните мрежи, а и по тв студиата, където получават свободен достъп да леят шизофрения, повличайки след себе си други психически нестабилни и лабилни.
А докато държавата няма достатъчно места, специалисти, проследяване и реална грижа за хората с тежки психични разстройства, обществото ни е оставено да бъде ежедневно облъчвано от малка, но изключително шумна група хора, които превръщат собствените си убеждения и фиксации в „истини“ посредством медиите. И за това огромна вина имат управляващите, които го допускат, вместо съучастниците на Калушев отдавна вече да са привлечени като обвиняеми, както и журналистите, които търсят евтини сензации.

Не е ли парадоксално? Държавата няма ресурс да проследява хората, които действително се нуждаят от психиатрична помощ, но обществото ни е оставено без никаква защита срещу агресивното разпространяване на налудни и фанатични идеи в публичното пространство. Не става дума за това някой да бъде заставен да мълчи, нито за отнемане на правото му да има мнение. Става дума за отговорността да се различават мнение от факт, експертиза от самопровъзгласила се „експертиза“ и критика - от откровена заблуда. И за отговорността психично болни да не получават постоянна трибуна за брътвежите си, а да бъдат лекувани.

Автор: Виктория Георгиева

trud.bg