НС не пуска референдум автоматично

През 2003 г. внесох в 39-то НС първия законопроект, с който се въвежда гражданска инициатива за референдум. По тогавашния закон, приет от мнозинството на БСП през 1996 г., такава възможност нямаше. В моя законопроект формулирах за първи път и идеята – непозната у нас дотогава! - да се въведат прагове за гражданската инициатива. При по-нисък брой участници в подписката - 500 хиляди - Парламентът да преценява дали въобще да се произнася, а при наистина мащабна подкрепа от повече от 750 хиляди избиратели - депутатите да бъдат длъжни да разгледат предложението. Тогава разноцветното партийно статукво бламира този законопроект и той беше приет само на първо четене. Но пък прокара пъртината, по която в следващото 40-то НС идеята беше възприета и залегна в новия Закон за пряко участие на гражданите.

По-сетне, водени от популистки подбуди, депутатите понижиха изискуемите подписи за гражданска инициатива - сега задължение за разглеждане на предложение за референдум възниква, когато е подкрепено от 400 хиляди гласоподаватели.

Припомням това, защото още в онези дебати в 39-то НС останах с впечатлението, че се шири заблудата, че когато се достигне този праг, това означава, че НС е автоматично длъжно да приеме решение за референдум и няма право да го отхвърли. Нищо подобно! 

НС не може да бъде задължавано да приема незаконни или противоконституционни предложения, та ако ще не 400 хиляди, а 4 милиона избиратели да са се подписали. Базисен принцип в правото е, че никой не може да черпи права от противоправни актове или поведение. Неслучайно в чл. 10, ал. 2 от действащия закон е записано изрично: „Народното събрание приема решение за произвеждане на национален референдум, когато това е поискано от инициативен комитет с подписка, съдържаща подписите на не по-малко от 400 000 български граждани с избирателни права и не противоречи на ограниченията по чл. 9, ал. 2, 3 и 4.“ Тоест, приема се, само ако не противоречи на законовите ограничения.

С други думи, подобни предложения за референдум не се гласуват автоматично, а НС е длъжно да провери дали са законосъобразни. В конституционната юриспруденция тази проверка е наречена „предварителен контрол“ (вж. РКС №9 по к. д. №8/2016). КС изрично подчертава, че задължението на НС да извършва такъв предварителен контрол произтича от неговата висока степен на демократична легитимност и защото то изразява и представлява най-пряко интересите на цялата нация.

Един инициативен комитет, въпреки подкрепата, която може да получи от значителна част от българските граждани, не може да се идентифицира със суверена, предвид забраната на чл. 1, ал. 3 от Конституцията, която гласи, че никоя част от народа, никоя партия или друга организация, държавна институция или отделно лице не може да узурпира изразяването на народния суверенитет. Според конституционните съдии обстоятелството, че въпросът за референдум се формулира от инициативен комитет и граждани, подписали петиция, които са само „част от нацията“, налага да има санкция на НС.

Решението по чл. 84, т. 5 от Конституцията, като акт на специфичен предварителен контрол, трябва да дава гаранцията, че решението, което гражданите ще вземат на референдум, ще бъде законосъобразно и от компетентността на НС. Това произтича и от принципа на правовата държава.

При предстоящото обсъждане и произнасяне на НС по предложението за национален референдум за „запазване на българския лев“, тези конституционни и законови положения трябва да се имат предвид. Преценката за законосъобразност е в два аспекта. Първо, дали предложението е по въпрос с национално значение, който е от компетентността на Народното събрание (чл. 9, ал. 1 от закона). Второ, дали противоречи на някое от законовите ограничения по чл. 9, ал. 2, 3 и 4.

Предложението за национален референдум с въпрос: „Съгласни ли сте българският лев да бъде единствена официална валута в България до 2043 година?“, е очевидно незаконосъобразно и следва да бъде отхвърлено. Поставеният въпрос, макар и с национално значение, не е в компетентността на НС и противоречи на чл. 9, ал. 4 от закона, който гласи, че референдум по въпроси, уредени в сключени международни договори, може да се произвежда само преди тяхната ратификация. Договорът за присъединяването на България към ЕС, който по правната си същност е международен договор, е ратифициран и влязъл в сила. В него и в протокола за присъединяването (чл. 5) нашата страна е поела задължение да въведе еврото. Посочен е и срок, който е относително определен, т. е. не е дадена конкретна дата, а бъдещо събитие, чието настъпване ще направи задължението изискуемо. Това събитие е покриването на комплекс от финансово-икономически критерии, което се констатира от предвидените органи на договарящите се страни.

С други думи, няма място за свободна преценка на българските власти дали и докога да „пазят българския лев“, а задължение - щом критериите бъдат покрити, да въведе еврото. Предвидени са процедура и компетентни органи, които следва да вземат решението: МС, Европейската комисия и Съвета на ЕС. Невъзможно е едностранно да се променят клаузи и условия в международен договор. Това може да стане само по процедурите, предписани в самия договор и според нормите на международното право. С въпросното предложение за национален референдум по същество се иска България едностранно да промени присъединителния договор, като въведе забранителен срок до 2043 г. за изпълнение на поетото договорно задължение. Наред с това се иска българската страна да промени процедурата и органите, които вземат решение за въвеждането на еврото съгласно договора, като поставят преценката на Министерския съвет под условието на един национален референдум. В този смисъл предложението за референдум е в пряко противоречие с чл. 9, ал. 4 от закона, който не допуска референдуми по въпроси, които са уредени в ратифициран и влязъл в сила международен договор.

Има и още един много съществен момент - нарушаването на присъединителния договор и то по такъв централен въпрос би съставлявало и нарушаване на Конституцията, в частност на едно от нейните основни начала - чл. 4, ал. 3 КРБ повелява, че: „Република България участва в изграждането и развитието на Европейския съюз.“ С други думи - членството на България в ЕС е конституционализирано, като една от основните характеристики на държавата, редом с това, че е демократична, социална и правова държава.

Прочее, преди Маастрихтския договор от 1992 г. държавите-членки към онзи момент имаха възможност да договорят изключение от задължението за въвеждане на еврото. Тогава това поискаха само Великобритания и Дания. За по-късно присъединяващите се, какъвто е случаят с България, такава възможност имаше в процеса на преговорите за членство.

България не е поставяла тогава такъв въпрос, защото в българското общество имаше пълен консенсус и за членството, и за еврото. Въпросът е решен и приключен. При действащата конституционна и законодателна уредба, референдум за „запазването на българския лев“ е конституционно и законово недопустим.

Автор: Д-р Борислав Цеков, Център за нова Европа

trud.bg