Отчуждение и несигурност срещу илюзии за свобода

Виждаме ги по улиците, заплеснати в телефоните, движещи се на зигзаг. Други хора не забелязват. По спирките на градския транспорт, отнесени от вихъра, запушили движението по тротоарите. На тумба на пътеките пред пицарии и магазинчета за храна. Не схващат, че пречат на минаващите. Люде на автопилот.

В автобуси и трамваи, потънали в телефоните си или зяпащи безучастно пред вратите, с велосипеди, тротинетки и кучета. Като че ли нарочно се пречкат, но не, несъзнателно е. Не са тук и сега, някои не са и със себе си. Все повече стават хората наоколо с подобно отчуждено поведение и на работното място, и дори у дома си.

Забелязваме отчуждението буквално в очите на мнозина от околните, в думите им, в поведението. То носи редица лични и обществени драми в днешната цивилизация. Липсата на лична съпричастност с другите го издава, а тя е отсъствие на смисъл в случващото се с човека. Някои от нас наблюдателите също може да са отчуждени, но да не подозират за това.

В VI в. пр. н. е. Конфуций е формулирал етическата препоръка „Не прави на другите това, което не желаеш те да ти правят“. Освен в конфуцианството, то е заложено под една или друга редакция от антични философи, в дхармическите религии, в християнската, юдаизма и исляма. Имало е периоди да е спазвано от мнозинствата човешки по света и такива, когато като че напълно е изтривано от масовото съзнание.

Както е все по-често у нас, в Европа и въобще в този „прекрасен нов свят“, прогнозиран от Олдъс Хъксли, но за няколко века по-късно. Уж хората тук се сдобиха с големи парчета свобода, но с прекрасното получиха хаос, несигурност, разкъсване на социални връзки. И отчуждение.

То е съчетанието от загубата на смисъл в това, което правиш и усещането на невъзможност да промениш създалата се ситуация с произтичащите от нея емоционални преживявания.

Усещането за самота, за това, че си чужд и никой не може да те разбере; че си опустошен и вкаран в ъгъла; че друг решава вместо теб и ти никога няма да бъдеш какъвто искаш. А дори да трещиш с мотора посред нощ, да нацапаш със спрей витрина, да строшиш улично кошче за отпадъци, пак не се изживяваш по-свободен.

Отчуждението може да се прояви като пълна загуба на способността да се влияе дори на жизнено важни ситуации. Или като нихилизъм, като активно отричане на смисъла на живота. Изразяващо се в цинично виждане само на отрицателните страни на битието, в раздразнително отричане на всичко положително и смислено. А може и като изяви на авантюризъм или немотивирана агресия.

Особено тежка форма е „екзистенциалния недъг“ - докарването на своя живот до скука, апатия, до примитивното задоволяване на физиологичните си нужди.

Съзнанието в здравия вариант е фокусирано върху придвижването към определена цел, стеснено до някаква крайна точка. Много неща се вършат по инерция, автоматично и тогава се появява усещането за корабче, загубило курса и управлението. Животът започва да изглежда като непрестанно въртене в кръг и без да го съзнаваме, се отказваме от свободата, тя става илюзия.

Киркегор нарича това „главозамайване от свободата“. Човекът във въображението си се чувства като че е в задънена улица, че няма собствени ресурси да се справя с проблемите си, а всъщност просто не ги използва. Като задръстен е.

Идват катастрофичните очаквания: „Ще извърша някоя щуротия, ще се скапя“, „Тя/той ще ме зареже“, „Ако това е нещо изгодно, на мен ли ще го възложат“, „Я не възниквай пред шефовете, налягай си парцалите“.

„Какъв е смисълът да бързаш, щом не си на точния път“, гласи германската поговорка.

Отчуждават се хората от учение, от работа, от семейството. Има много свободни работни позиции - няма кой да ги заеме. Расте функционалната неграмотност сред учениците. Не се създават семейства, а създадените често се разпадат. В период на илюзорна свобода хората са насочени да търсят личното щастие и сексуална задоволеност, да избягват ограниченията на семейството.

В което се спотайва нова мъчителна несигурност. Родът, общността, религията несъмнено ограничават свободата на индивида, но пък предлагат здравословното чевство за принадлежност. Исторически са осигурявали на човека смисъл на живота, ред, социална подкрепа, приемственост. Чрез тях - повече избори и по-малко ограничения, без тях - повече тревожност и самота.

Все повече хора късат корените си, присаждат се на нови места. Живеят на големи разстояния от родните семейства, не се срещат със съученици и приятели от детството. Все по-често идва ефектът на натрупването, появява се самоотчуждението. При него се губи разбирането за собствените нужди и желания, появява се гнетяща скука, отказа от собствени усилия.

Отбранявайки се от вътрешната празнота, човекът си слага маска за видим начин на живот, „да изглежда“ така или иначе, а не „да е“. Да се татуира различен, да изглежда успешен, но не да е такъв. Така може напълно да пожертва живота си за някой друг или за някаква идея.

Като нищо в днешния „свят на правила“, в обществена система, която не иска и не допуска друго, освен сляпа вяра и кротост. Продиктувани отвън, а не възникнали в своята глава. Но в която система е лесно за индивида да се изгуби, да се инфантилизира, да се самоотчужди.

Забелязани са националистически тенденции в общества, където социалната тъкън се разкъсва и средната класа се смалява ускорено. С разрастващите се икономически трудности и спирането на социалните асансьори се появяват съответни движения и партии. Хората търсят опори в миналото, в националната идентичност, понякога в преувеличени форми.

Ако са градивни движенията, което е присъщо на българите, те са полезни за запазванетно на държавата и хората. Обратно, биват агресивни навън, нацистки, фашизоидни. Пред очите ни надигат глави в страни от ЕС, в Украйна и Прибалтика, в САЩ и Канада.

За всяко средство за придвижване най-важни са спирачките и умението да се ползват. Звучи простичко, но понякога са нужни сериозни усилия. Важи и за хората. Трудните, сложните житейски ситуации са съпроводени с тревожност и напрежение, а те често не ни слушат, ние пък не ги разбираме добре.

А трябва да поспрем, да се замислим, да не загърбваме реалностите. Да си зададем въпроси като „Какво става всъщност?“, „Накъде съм се запътил?, Какво искам в тази ситуация?““ и да се обърнем с лице към случващото се. Сами или да потърсим помощ.

Автор: Д-р Илия Илиев

trud.bg