ПЪТУВАНЕ КЪМ ПЕЙЗАЖА

ПЪТУВАНЕ КЪМ ПЕЙЗАЖА

Почти няма местност около село, където да не съм ходил. Наоколо е пълно с махали. Било е пълно с махали, защото сега по махалите хора няма, само тук-таме някоя стегната от виладжии къща.

До тази махала обаче не бях ходил. Само знаех, че някога там са живели траки. Не е далече махалата – на два-три километра е от пътя за село, но тия два-три километра не бях ги минавал никога.

Винаги съм мислел, че по-красиви пейзажи от тези, които се откриват от терасата на къщата ни, няма. Мислел съм си и знам, че по-красив от Гложенския манастир няма. Сигурен съм, че по-красиви скали, по-релефни, цветни, диви и опитомени едновременно няма. В душата си съм носел и нося тия гледки и този Балкан.

Гледал съм Балкана от Гложенския манастир и ми се е виело свят от красота. Усещал съм Балкана по ливадите, през които съм вървял. Вкусвал съм сладостта на Балкана и в ябълките, и в сливите, и в орехите, и в устните и гърдите на момичета, и в късните и неописуеми на вкус, леко почернели и посинели дренки.

Мислел съм и мисля, че природата на родното място навлиза в човека отвсякъде – през кожата, през ноздрите, през сетивата, през пръстите, през петите и ходилата. Водата, която пиеш в родното място, дъждът, който те вали, снегът, който хрущи под краката ти – всичко е неповторимо. Човек не избира родното си място, но пейзажите около родното му място оформят неговия живот, услаждат го, моделират го.

Природата около човека става негов вкус. Ако има вкус за природа, разбира се.

Караме с колата по един тесен, тук-таме асфалтов път, и отстрани през триста-четиристотин метра се редуват полуразрушени къщи и дворове, обрасли с храсти и треви. Сухата есенна трева прави дворовете кехлибарени. Минаваме и покрай един обор, в който гледат крави и овце. В Балкана, особено на високото, рядко има равни места, а тук е сравнително равно. Планината сякаш е полегнала за малко да си почине и ние сега минаваме по нейната гръд.

Пред колата като видения прекосяват пътя две сърнички. Слабички, грациозни, фини – сториха ми се като нарисувани или като направени от много тънка кафява материя. Като минават през пътя, спират в едни шипки и ние с братовчед ми ги гледаме и си казваме думи на разкаяние, че сме били ловци. И си припомняме едновременно как младостта ни е палила кръвта и как при вида на сърни някога сме пощурявали. Братовчедът ми разказва, че тук преди време е повалил диво прасе и че пусиите за диви прасета са били там, там и там.

Гледам къде са били пусиите – мястото, където ловците причакват дивите прасета, и разбирам, че животът винаги причаква своите жертви по пътеките, по които се движат, а най-често тези пътеки водят към вода. Тръгнеш ли да бягаш, уплашиш ли се, подгонят ли те, ти се задъхваш и инстинктивно тичаш към вода, тичаш към ниското. А там вече те чакат.

Спираме колата и излизаме от нея. Вдясно от нас – сякаш на шахматна дъска, пръснати като шахматни фигури, пасат крави. По-нагоре има овце, вижда се, че щъкат и големи кучета.

Тогава поглеждам към планината. Поглеждам към планината и в лицето и в устата усещам вкуса на такъв пейзаж, какъвто не съм подозирал, че има.

Представете си първо фуния със сладолед. Толкова е красив краят на пейзажа и толкова е стеснен – като фунийка на сладолед, че ти се иска да го изядеш – с очите, с душата си, с умилението си. Същите върхове, същият манастир, същият Балкан в дъното, същият Вежен най-отгоре, а подредени по съвършено различен начин. В такава величественост и хармония, които превръщат края на хоризонта в край на света. Никога не бих могъл да предположа, че стесняването на пейзажа и хоризонта може да излъчва такава сила и такова смирение. Нищо подобно не бях виждал досега, защото не бях стъпвал точно тук и защото през пътя ми бяха минали тия две призрачни сърнички. И защото шипката, в която се скриха, беше целият Космос и целият свят.

Никак, никак не е било случайно, че именно тук са живели траките.

И никак не е случайно, че чак сега дойдох тук и разбрах, че толкова години съм пътувал и към тоя пейзаж. Само за да го видя.

Николай Милчев