Българинът е чутовно мъдър. Мъдър, та чак до гениалност.
Още веднага след Освобождението (1878 г.) той си задава сакралния въпрос „Кой кум, кой сват, а кой на булката брат”.
За онова време въпросът е логичен. Новоучредената държава остро се нуждае от администрация. И подходът е правилен – вместо да се наемат полуграмотни „цървули с потури”, по-добре е властта да се облегне на познати й лица. Сиреч на кум, сват, брат и т.н.
Разбира се, веднага се появява и кохортата на „поборниците”. Някои от тях дори не са чули за Априлското въстание, други не са и стъпвали на връх Шипка, но далаверата е сладка – пенсия и държавна службица.
Традицията не само се запазва, но и добива застрашителни размери по време на управлението на Стамболийски. Това е епохата на „дружбашите”. Вече дори не и полуграмотни, а откровено неграмотни земеделци овладяват (или направо обладават) държавната администрация. Което впрочем е и едно от обясненията за преврата от 9 юни 1923 г.
Анекдотичен от тази епоха е случаят, когато новоназначен наш посланик в голяма европейска държава представя пред краля й акредитацията си в...оранжев фрак. Това наистина е пробив в протокола на световната дипломация, но пък доказателство за верността му към земеделската идея.
После пък, след 9 септември 1944 г., идва новата епоха – на „шумкарите с каскетите”. Сменят се политическата и икономическата система, но принципът на „кума, свата и на булката брата” се запазва. Даже и се разширява – добавят се и категориите на синчето и внучето на новите „поборници” – активните борци против фашизма и капитализма (АБПФК).
По едно време бройката на АБПФК-тата надхвърли 200 000 души. Безпристрастната статистика би отчела, че ако наистина са били толкова, България никога не би била нито „фашистка” (защото фашизъм у нас просто не е имало), нито пък „капиталистическа”. Ама чиновнически местенца за тях и наследниците им – дал бог. Спор няма – Тато хранеше добре послушковците си...
И дойде тъй дълго жадуваната „демокрация”. Ама хич не си отиде традицията на „кума, свата и брата”. Обратно – разшири се с нови графи – „на браткото баткото”, „братовчедите”, „лондонските юпита на принца”, „приятелските кръгове” и т.н. И започнаха да никнат като гъби след дъжд „гейт” след „гейт”.
Преди дни министър-председателят изстена, че думата „гейт” вероятно имала и превод на български. Ще му подскажа поне два – „порта” и „вратник”. На мен лично пò ми харесва второто.
„Вратници” в нашенската демокрация има много. Той мъдрият българин е разтълкувал например закона като „врата у поле”. И го виждаме всеки ден благодарение на съдебната ни система.
„Вратници” създаде в държавната администрация и лицето Иван Костов, като измисли 28 области (по европейските виждания трябва да са шест). Ама при 28 възможностите „вратниците” да са по-широко отворени за „наши хора на държавна служба” са много повече. И си седят такива де – никое правителство не се опита да ги промени.
„Вратници”, оказа се, имало и в средствата за масово осведомяване. И там шурета, шуренайки, баджанаци (в двата смисъла), състуденти, съученици, съвойници (при по-старите набори) и какво ли още не.
Та от тази гледна точка „кумгейт” (ако използваме по-модерното понятие) е просто олицетворение на цял един „Болгаргейт”.
Утехите са две. Първата е, че такива „гейтове” или „вратници” съществуват в цяла Средиземноморска Европа, към която си принадлежим – от Португалия, през Испания и Италия, та до Гърция. А ако добавим от превода им на български и „порта”, значи добавяме и Турция.
Втората утеха е, че все пак „Болгаргейт” звучи доста по-добре от „Болгаргей”...
Проф. Драгомир Драганов
http://retro.bg
