По време на война се лъже най-много

Руските войски са на десет километра от Покровск, един от важните транспортни и логистични възли в Източна Украйна. Те са овладели след ожесточени сражения село Журавка, намиращо се в съседство с Покровск. И командването, и Кремъл… се гордеят с това! И не забравят да го натякват в медиите.

В същото време Украйна разследва предполагаемия разстрел на трима украински военни, които излезли от укритието си, коленичили и явно искали да се предадат, но руските войници открили огън. И ги убили, даже – по-правилната дума е зловещата „екзекутирали“. Тази зловеща случка е била заснета от украински дрон. Руското управление се въздържа от коментари, като само подхвърля, че няма независим източник, който да гарантира автентичността на записа.

По време на война се лъже най-много – казва една стара поговорка, вероятно излязла от устата на някой скърцащ със зъби насън злодей като Чърчил или Клаузевиц.
И при тази война положението е същото. И аз – като пацифист, но най-вече като човек, добре познаващ ужасяващата природа на хората, особено на хората, излезли от територията на Човешкото и нямащи желание да се завърнат на нея – не мога да принудя себе си да вярвам на нищо и на никого, когато се заговори за войната. Пристрастията, ожесточението, коварната пропаганда правят всяко изявление относно войната – и от едната, и от другата страна – най-меко казано, съмнително.

Знам, че не мога да изпитам симпатия към никой воюващ и отново, за кой ли път, повтарям: за мен единственият герой е този, който хвърли оръжието, и готов за всички рискове, които носи едно такова действие, откаже да воюва. За мен, възпитан не от идиотската ни, просташки идеологизирана социалистическа образователна система, а от романи и филми като блестящия антивоенен роман на Ярослав Хашек „Приключенията на добрия войник Швейк в Световната война“ или шедьовърът на Милош Форман „Коса“, герой е Швейк (всъщност носещ много от чертите и от изказванията на самия Хашек), който казва при започването на войната: Аз пръв ще се запиша доброволец и пръв ще отида под знамената! И добавя – и пръв, още преди първия изстрел, ще мина с вдигнати ръце и бяло знаменце в ръка вражеската линия! Също такъв герой е Бъргър от „Коса“, който изгаря призовката си за Виетнам! Ето това е велико – знам това, възприел съм го още към осемнадесетата си година – и досега не съм променил и на косъм мнението и позицията си.

Герои за мен бяха тези германски жени активистки, които се заключваха с катинари и вериги към влаковите линии, по които трябваше да минат, за да бъдат после инсталирани, ракетите със среден обсег „Круз“ и „Пършинг“. Заключваха катинарите и изхвърляха ключовете, оставяйки крехките си невинни тела и крехките си невинни животи на волята на мръсната, кръвожадна военщина.

Но сега друго занимава мисълта ми.

Съвремието, като особен, извънредно сложен и многопластов, и многолик феномен, все пак създаде някои основни тенденции, които при внимателно вглеждане се очертават на фона на хаоса и многообразието. Една от тези тенденции е виктимизацията, или по-точно – автовиктимизацията. Не знам дали един професионален криминолог би одобрил термина ми, но аз съм мислил много върху феномените, които наричам с този термин, и мисля, че той може да влезе в употреба. Просто казано – сега е модно да си жертва и много хора, а и организации и цели държави сякаш изпитват странно (и перверзно според старите консервативни разбирания) удоволствие непрекъснато да се представят и държат като жертви!
Та нима няма изгода в това да си жертва – част от „потискано“ малцинство или част от нападната държава? Този феномен силно напомня т.нар. Полза от болестта – друг, но подобен феномен, добре проучен и описан от психиатри и психолози, при който болният „добре се разполага в болестта си и черпи от нея социални и психологически придобивки“ – от финансови помощи, през състрадание и съчувствие до дълбоко преживяно успокоение на съвестта при извършването на всевъзможни иначе срамни или неприемливи деяния: „защото съм болен и ми е простено!“.

Та в този смисъл – воюващите в тази мръсна война непрекъснато изтъкват колко са „ощетени и жестоко насилвани“. Да, това е модно, това е съвременният начин на говорене и мислене! Аз съм жертва, аз съм несправедливо измъчван и ограбван, убиван и пален, другите са виновни, а аз съм невинна жертва!

Колкото и ужасно гротескно да е, и руснаците са склонни да се представят като жертви – и руската официална пропаганда тихо ридае в този „автовиктимизиращ стил“. Автовиктимизацията е това – да мислиш и да представяш себе си за жертва. И руската пропаганда не пропуска, макар и само от време на време, да изпее жалобната песен на жертвата… и ако човек е доверчив (или изконно пристрастен, както е винаги), ще вземе да си каже, че всъщност не Кремъл е нападнал независима Украйна, а украинските зли националисти са нападнали руските поселища в преобладаващо руските Донецка и Луганска области и… всъщност руснаците са жертви!

И ето го обаче двойния стандарт. Той е отглас от едни отвратителни, дивашки, кръвожадни и безумни времена, когато военната победа е била извор на щастие, а унищожаването на „враговете“ – висша цел и благо. Та двойният стандарт се изразява в това, че и двете воюващи страни с удоволствие и наивна, инфантилна, отвратителна гордост… се хвалят с военните си победи!

И човек седи и се чуди, обхванат от хладно отвращение пред гнусната човешка природа: Чакайте сега… жертви ли сте, или победители, дявол да ви вземе?!
И може да си се почуди доста, ако не е готов да приеме, че хората са „луди“ – тоест двойствеността, амбивалентността и амбитендентността са в кръвта им и… спасение не дебне отникъде!

Калин ТЕРЗИЙСКИ

https://filternews.bg/