В лето господне 2023 насилието стана повече от слънцето, от жегите, от тайфуните, от войната в Украйна, даже от самия Зеленски. Насилие и насилие. Отвсякъде – от радиа, от телевизии, от официални изказвания, от задъхани и разплакани журналистки, от обхванати от бяс фейсбук ползватели и ползвателки и така нататък, и така нататък.
Ако след такова гонене и преследване на насилието то не изчезне от българските земи, не знам какво друго може да се направи. Очевидно е, ама направо е очевадно, че е кампания, че е мероприятие, че е част от зомбирането, което е на сто километра от проблема – същото, каквото беше с ковида, с ваксините, с тестването, с обикалянето в кръг само от една страна по градини и планини, с разпъването на кръст на тези, които не искаха да се тестват и ваксинират.
И за секунда не си помисляйте, че не знам и че не съм виждал какво е насилие, включително и домашно. Виждал съм например как пиян наш комшия кара жена си да яде сурова телешка глава, защото му била казала, че не се грижи за вкъщи. Чувал съм за мой роднина в миналото, който стрелял с пушка край главата на сина си, за да го възпитава. Знам за жена в селото, която удави свекърва си в реката. Виждал съм как пиян мъж приковава с ножче пръста на жена си затова, че не е сложила ядене първо на него.
Виждал съм какво ли не и ми е настръхвала косата, и ми се е пръскало сърцето.
Но нали, както казват всички, животът е джунгла – джунгла, в която ние се разкъсваме един друг. Кога, моля ви се, в България кръвта не се е леела и от земята, и от небето – кога? По време на кърджалийските нашествия, на Априлското въстание, на войните, които сме водили, 1923 година, антифашистката съпротива, първите години след 9 септември 1944 година?
Забравихте ли колко кръв и колко насилие се изля в демократизиращата ни се родина? Забравихте ли трибуквените организирани банди? Забравихте ли всичко това?
Винаги е имало кръв. И страх винаги е имало.
Я си пуснете сега телевизорите и просто щракайте по програмите. На всяка втора програма дават филми, в които убиват минимум по сто човека – само това дават по телевизиите. Вижте как умират героите по телевизиите – взривени, изгорени, паднали с коли от мостове.
Ако имате в къщата си двеста телевизионни програми, бас държа, че в тях едновременно всяка секунда умират поне по няколко души.
Но това не е насилие – това е изкуство, това е бизнес. Ами видеоигрите, ами нощните заведения, ами дрогата, порнографията, развратът и покварата? Те откъде се взеха? Баба ми Дона от Гложене и баба ми Събка от Голяма Брестница ли ги измислиха и въведоха? Те най-много да ми запалеха врата с по някой шамар и дотам им беше силицата за насилие.
Имало ли е ден в света без войни, без глад, без бедност? Имало ли е ден без новини, в които някой идиот да не е взел автомат и да е избил сума ти невинни? Има ли ден, в който търговци на оръжие да не „реализират“ милиони печалби и да представят продаването на смърт за равносилно на продаване на шоколадови бонбони и за миротворчество?
Тази сутрин седнала една брюкселско-парижка репортерка по БТВ да ми говори как във Франция, понеже имало от столетия култура и демокрация, французите осъзнали колко лошо нещо е домашното насилие. Тя Франция гори цялата и е в гражданска война едва ли не, а тая журналистка ми се лигави и ми прави пропаганда.
Нека се леят по света още повече уиски, ракия, водка, нека светът се напушва и надрусва с още по-синтезирани дроги, нека мъжете още повече да заприличват на напомпани манекени на Мишелин, нека жените си направят силикони колкото купи сено и устни на двайсет сантиметра от зъбите и нека си татуират, както видях вчера, криле върху пазвите, нека бедността и мизерията да властват, нека се затриваме като народ, нека образованието и здравеопазването ни изгорят и станат на пепел, нека НЕправосъдната ни система е на непрекъсната почивка в Хаваи, нека депутатите, министрите и магистратите да са по именията си в Гърция, и ще се преборим с домашното насилие. Така ще се преборим, че ще останат само говорителките в телевизиите.
Тия дни разбирам с гордост, че един от внуците ми, който живее в Барселона, пишел роман. Той е малко момче, не ходи на училище и не може да пише, но пише роман. Диктува го на майка си и я моли да пише думите слято, та романът му да излезе по-кратък. Знаете ли каква е заглавието на романа - за последните три деца и зомбито. Милото ми пишлегарче – толкова много неща още не знае, но знае за зомби. Тежко и горко на мене, че се провалих и в писане, и в мислене, и в живот, и във всичко.
И все пак – това, което ни остава, е доколкото можем да внимаваме в картинката. Защото картинката не е това, което ни показват.
Николай Милчев
