По вече близо 30-годишна „демократична“ традиция изпращаме и 2018 г. разделени и враждебни.
Управляващите не спираха да имитират песента на Васко Найденов „Казано честно, всичко ни е наред“. И че ни очаквало светло бъдеще в стил „от по-добро към добро“.
Опозицията пък не се отричаше като многострадалната Геновева на Васил Друмев да напусне мрачната си деструктивна „пищиръ“, защото навън властта беснеела, сеела бури и ветрове, драми и трагедии и неизменно теглела страната към дъното.
А между тях обикновеният българин тъжно си тананикаше една стара градска песен, според която „сал се чудя и се мая где ще му излезе края“.
Спокойно, българино! „Краят му“ едва ли някога ще излезе. Просто защото ние, за разлика от нормалните държави, правим един наистина безкраен преход към демокрация.
Уви, 2018 г. също не излезе от традицията на безкрайността му. А уж беше „нещо пò така“.
За първи път председателствахме Европейския съвет. Разбра ли обаче някой каква ни беше ползата от това?
Аз поне разбрах други три неща. Че посрещнахме, ама не с хляб и сол, а с гроздова и шопска салата, няколкостотин европейски чантаджии. Които поядоха, попиха, поразходиха се из разкопаната столица и си заминаха.
Да сте чули примерно за някаква Софийска декларация на Евросъюза? Или за какъвто и да е друг документ? Аз лично не.
Второто, което разбрах (и видях) е с какъв огромен автопарк разполага нашата НСО. Участвал съм в доста международни форуми, включително и на високо равнище, но такова чудо не бях виждал – да се осигурява едва ли не персонален превоз на всеки един делегат.
Принципът навсякъде е много прост – даваш му една карта указания къде са заседанията и как се стига до съответната сграда с градския транспорт. Пък той, ако иска, да си вземе и такси (копърките радостно потриваха ръце), да си крънка превоз от неговото си посолство в София или, ако е отчаян храбрец, да се качи в някой автобус. Ама пустото наше гостоприемство...
Третото, което разбрах е, че ремонтът на НДК и на площта пред него е глътнал много милиони. За вътре не знам, ама като видях как на първия месец се „надървиха“ плочките пред двореца, качеството на „ремонта“ ми стана ясно. Даже си мисля да не би оттам архитектът на „Графа“ да е взел идеята за „надгробните пирамидки“, с които го окичи...
А иначе във всяка от демократичните държави след края на подобно мащабно мероприятие правителството или съответният ресорен вицепремиер (тя май още си е такава, макар че минаха шест месеца от приключването му) представя на обществото два отчета – политически и финансов. Постигнахме това и това, струваше ни толкова и толкова.
Аз поне не забелязах какво наистина е струвало на българския данъкоплатец председателството ни на ЕС. И какви политически дивиденти е донесло за страната ни.
Второто, с което ще запомним изтичащата 2018 г., е (почти) приключилата сделка за новите ни бойни самолети. Още преди време си позволих да прогнозирам във в. „Ретро“, че ще бъдат Ф-16. След визитата на помощник държавния секретар на САЩ миналата седмица се опасявам, че прогнозата ми ще се сбъдне.
Тук в главата ми възникват поне два въпроса. Първо, за какво са ни? Заобиколени сме от натовски държави – наши съюзници (Турция, Гърция, Румъния). Да се боим от уж „дружеска“ Македония, ми изглежда смешно.
Значи остават Сърбия и Русия. На които обаче да се ежим, особено на втората, вече ми се струва и опасно. А и тъпо да се включваме в умишлено предизвикани отвън вражди в православния свят.
Второ, не ни ли стига вече горчивият опит от българо-американските икономически отношения? Малко ли ни бяха „Мариците“, „Уестингхаус“, че дори и „Видима Идеал“? Ама не – дойде „началникът“ и отсече – ще купите фалкона, че ни е малко позастоял. И така – сбогом на „Юрофайтър“, сбогом и на „Грипен“, добре дошъл, „Фалкон“!
Като написах „сбогом“, се сетих и за още нещо – аферата с българските паспорти за македонци. Защото тя означава и още едно „сбогом“ – на влизането ни в шенгенското пространство.
За никого не беше тайна, че македонците (казват, засега около 70 000) идват в България, купуват си наше гражданство, а с него – и паспорти за свободен достъп до страните от Европейския съюз. Та трябваше ли да чакаме 2018 г., за да го проумеят и нашите управници? Или пък са го проумели и даже са си го осребрили...
Ама колкото и да се фука Станишев с резолюцията на Европарламента в полза на приемането ни в Шенген, европейците не са чак толкова загубени, колкото всъщност са. Та и през 2018-а достъпът ни до въпросното пространство си остава само по вода (Дунав де, не Перловската река) и по въздух. Сиреч пак нещо като въздух под налягане...
Темите, които ни поднесе 2018 г., са много, но ще завърша с една – няколкото министерски оставки. И още по-конкретно – с онази, при която министър напуска поста си, има право да се върне като депутат, но... внезапно решава да остане като заместник-министър!
Е, това ако някой от читателите ми го обясни, ще му бъда благодарен. Защото на мен ми мирише по-скоро на недовършена докрай далавера (или далавери).
Тъй де, излиза, че мантинелата на пътя край Своге, където стана трагедията с 20 загинали, едва ли не се е самопостроила. Но сега вече някой трябва да я възстановява. Нàдали безплатно и за изпълнителя, и за поръчителя...
Предсрочни избори ли? Моля, засега забравете. Поне докато властта не замези с онези 4 тона суджук, дето уж била поискала. А за това е необходимо доста време. Може би и цял мандат...
Проф. Драгомир Драганов
http://retro.bg
