Протестите са видимото. Какво се случва под повърхността?
Представете си млада жена, която учи, работи и се опитва да изгради живота си. Тя не чака някой да ѝ подари бъдеще. Влага усилия, придобива знания, прави планове. Но жилището, което днес може да си позволи, утре може да се окаже недостъпно. Доходът ѝ не нараства със същата скорост като разходите. И въпреки образованието и труда си , тя започва да се пита дали ще успее да постигне онова, за което се е подготвяла.
Това не е само измислен образ. В Лисабон 26-годишната докторантка и изследователка Каролина Круз разказва за опасението си, че може да не успее да остане в жилището, което споделя с партньора си. Стипендията ѝ е около 1300 евро месечно, а наемът от 716 евро може да нарасне над 1200 евро. Зад тези числа стои човек, който учи, работи и се опитва да изгради бъдещето си, но не е сигурен, че ще може да си позволи да живее в това желано бъдеще.
Разбира се, хората, които излизат на протест в различните европейски държави, имат различни причини и искания. Не можем да ги обединим в една обща кауза, нито да приемем, че всички преживяват едно и също. Но повтарящите се тревоги за доходите, жилищата, условията на труд и достъпа до обществени услуги ни дават основание да поставим един по-голям въпрос.
Какво се случва с човека, когато полага усилия, но все по-трудно превръща труда си в достоен и сигурен живот? И какво се случва с обществото, когато това престане да бъде изключение и започне да засяга все повече хора?
Кризата започва с несигурността и стига до загубата на доверие.
В началото проблемът е конкретен. Не достигат парите.
Но с времето въпросът може да се промени.
Човек започва да се пита защо усилията му не водят до очаквания резултат. Защо решенията, които би трябвало да подобряват живота, не се усещат като подобрение в собствения му живот? Защо, въпреки обещанията за развитие, сигурността му изглежда все по-малка?
Това е моментът, в който недоволството от конкретно обстоятелство може да се превърне в съмнение в начина, по който е устроено обществото.
Разликата е съществена. Когато нещо не работи, човек очаква то да бъде поправено. Когато едни и същи проблеми се повтарят, въпреки смяната на решенията и управляващите, той започва да се пита дали причината не е по-дълбока.
Тогава вече не е достатъчно да му се обяснява, че икономиката расте, че показателите ще се подобряват или че в бъдеще ще има нови възможности. Той иска да разбере какво означава всичко това за неговия живот.
Може ли да планира утрешния ден? Може ли да разчита на труда си? Има ли основания да вярва, че децата му ще имат повече възможности от него?
Тези въпроси не доказват, че общественият модел е изчерпан. Но показват къде трябва да търсим отговора, ако искаме да разберем причините за нарастващото недоволство.
Представете си дете, което е подложено на тормоз в училище. То търси помощ от ръководството, защото вярва, че възрастните имат задължение да го защитят.
Ако не получи защита, доверието му се разклаща. Ако ръководството започне да оправдава причинителя на тормоза или да наказва детето, което търси помощ, възприятието му се променя още по-дълбоко. Вече не вижда само проблем между две деца. Започва да възприема самата институция като част от проблема.
Тази аналогия показва как се разрушава доверието към всяка власт, която претендира да защитава общия интерес.
Европейският проект е свързан и с обещанието, че сътрудничеството между държавите, общите правила и институции могат да осигурят повече сигурност и възможности. За много хора европейската принадлежност и националната идентичност не са противоположности. Те могат да съществуват заедно, когато човек усеща, че има перспектива, защита и възможност да се развива.
Но какво се случва, когато обещаната сигурност все по-трудно се разпознава в действителността?
Възможно е обикновеният човек да започне да се съмнява дали институциите изпълняват онова, заради което е приел техния авторитет.
Когато към това се добавят непрозрачни решения, съмнения за зависимости, двойни стандарти и липса на ясна отговорност, недоверието може да се разрасне отвъд отделната политика или политическа фигура.
Общественото подозрение не е доказателство за конкретна злоупотреба. Но самото разпространение на убеждението, че решенията се вземат далеч от гражданите и без достатъчна отчетност, е сериозен проблем. Институциите не губят легитимност само когато нарушават правилата. Те я губят и когато хората престанат да вярват, че правилата се прилагат справедливо и че властта носи отговорност за последствията от действията си.
А когато доверието се разклати, смяната на отделни лица може вече да не изглежда като достатъчно решение. Въпросът се премества от това кой управлява към начина, по който се упражнява властта.
В такъв етап е възможно настоящето да започне да изглежда по-несигурно от миналото.
Именно тук се появява една особено показателна форма на носталгия.
Не обикновеният спомен по младостта, по хората, които сме обичали, или по времето, когато сме били по-силни и по-здрави. А преоценката на минала обществена система от хора, които помнят нейните ограничения, несправедливости и забрани, но въпреки това започват да я възприемат като по-малкото зло спрямо настоящето.
Това не означава, че миналото е било по-добро. Не означава и че хората непременно искат да се върнат към него.
Възможно е да помнят работещи производства, земеделие, което е осигурявало значителна част от потребностите на страната, или усещане, че трудът им е бил част от нещо обществено полезно. Днес те могат да виждат зависимост от внос, несигурност и затруднения, които не са очаквали. Тези спомени могат да бъдат непълни, избирателни и повлияни от личния опит. Но самият факт, че миналото започва да изглежда по-поносимо от настоящето, заслужава внимание.
Не защото трябва да оправдаваме старите системи, а защото трябва да разберем какво в настоящето кара хората да търсят в тях сигурност.
Когато човек сравнява днешния живот с миналото, той невинаги сравнява политически режими. Понякога сравнява усещането си, че е можел да планира, да работи, да отглежда децата си и да предвижда поне част от утрешния ден, с днешното чувство, че правилата непрекъснато се променят.
Отговорът не може да бъде просто да му обясним колко погрешно помни. Трябва да попитаме какво не успяваме да му дадем днес.
Носталгията в този смисъл не е решение. Тя може да бъде симптом. Предупреждение, че настоящето не успява достатъчно убедително да покаже защо си струва да вярваме в бъдещето.
Много скоро човек започне да се съмнява, че може и има начин да се възстанови положението отпреди .
Тук стигаме до нещо по-дълбоко от материалната несигурност и загубата на доверие в институциите.
Човешкият живот винаги е включвал провали, загуби, разочарования и болезнени промени. Хората са се научили да преживяват трудностите, да извличат опит от тях, да намират нови решения и да започват отново. Не защото са били защитени от всяка криза, а защото са можели да използват натрупания си опит, знанията си, отношенията си с другите и представата си за бъдещето, за да намерят път напред.
Възстановяването не означава непременно да се върнеш към предишното си състояние. То означава да успееш да продължиш, след като нещо важно е било изгубено.
Но какво се случва, когато човек вече не вижда как би могъл да се възстанови след следващата криза? Когато не знае дали знанията и уменията му ще бъдат достатъчни, дали усилията му ще имат смисъл и дали съществува разбираем път напред?
Тогава се разклаща не само доверието му в обществото. Започва да се разклаща и доверието му в самия себе си.
Младата жена, която не знае дали ще може да си позволи жилище, не се тревожи единствено за размера на наема. Ако несигурността продължава, тя може да започне да се съмнява дали изобщо ще успее да изгради живота, за който се е подготвяла. Родителят, който не може да предвиди дали ще осигури бъдещето на детето си, не се тревожи само за семейния бюджет. Той се пита дали ще успее да изпълни отговорността, която е поел за децата си.
Това не означава, че всеки човек, изправен пред икономически затруднения, непременно преживява такава криза. Но показва как продължителната несигурност може да премине от външните условия към представата на човека за собствените му възможности.
И тук въпросът се променя отново. Вече не е само как ще живеем, а какви ще бъдем.
Какво се случва с човешкото и човещината?
Всяко поколение променя начина, по който живее, мисли и общува. Не всяка промяна е загуба. Не всичко наследено заслужава да бъде съхранено, както не всяко ново явление е непременно напредък.
Но когато промените са толкова бързи и всеобхватни, че старите ориентири престават да дават опора, а новите все още не са намерили убедителна форма, човек може да изпита объркване, което надхвърля обичайния конфликт между поколенията.
Какво означава да бъдеш човек? Как разпознаваме себе си в другите? Какво сме длъжни да пазим, дори когато не сме съгласни? Къде свършва правото на личен избор и започва отговорността за последствията от него?
Тези въпроси засягат и отношението ни към децата.
Можем да обичаме децата си безусловно и въпреки това да не разбираме достатъчно добре света, който ги формира. Можем да виждаме, че те живеят по различен начин, използват различни средства за общуване и имат различни представи за успех, близост и принадлежност, но да не знаем какво от нашия опит ще им бъде полезно и какво вече няма да им служи.
Това не е основание да ги обвиняваме, нито да приемаме, че нашето поколение притежава единствената вярна представа за човешкото. То е основание да се запитаме дали разполагаме с достатъчно общ език, за да се разбираме, да предаваме опит и да поемаме отговорност един за друг.
Когато този общ език отслабва, разпознаването на другия като човек престава да бъде лесно разбираемо. Налага се съзнателно да полагаме усилие, за да не превръщаме различието в основание за презрение, изключване или безразличие.
Затова тревогата за бъдещето може да бъде и тревога за човешкото съдържание на самото бъдеще. Не само дали ще имаме работа, жилище и средства за живот, а дали ще съхраним способността да се разбираме, да се грижим един за друг и да започваме отново, без да губим човешкия си облик.
Това е връзката между материалната несигурност, кризата на доверието и по-дълбокото объркване за ценностите. Те не са едно и също, нито непременно се появяват заедно. Но могат да се усилват взаимно, когато човек престане да вижда надеждна опора в обществото, в институциите и в представата за собственото си бъдеще.
Какво всъщност трябва да опазва едно общество?
Ако приемем, че зад част от днешното недоволство може да стои подобна криза на доверието и посоката, тогава не е достатъчно да питаме какво трябва да променим. Трябва да попитаме и какво заслужава да бъде запазено.
Обикновено говорим за растеж, иновации, производителност, нови технологии и нови възможности. Но създаването на нещо ново само по себе си не гарантира обществен напредък. Необходимо е да оценяваме и последствията: за кого работи постигнатото, колко хора имат достъп до него и какво се случва с онези, които остават извън ползите му.
Опазването не означава да съхраняваме всичко съществуващо. То означава да запазваме онова, което доказано работи за хората, да поправяме онова, което им вреди, и да не позволяваме постигнатото с общи усилия да бъде разрушавано без отговорност.
Този критерий трябва да важи и за политиката. Гражданите не би трябвало да оценяват кандидатите единствено по обещанията, публичния им образ или политическите им биографии. Необходими са проверими резултати, ясни последствия и отговорност за взетите решения.
Доверието не може да бъде безсрочен кредит. То трябва да се подкрепя от действителни постижения.
Но има и още един критерий, който не може да бъде заменен с икономически показатели. Как се отнася обществото към човека, който е загубил работа, не може да си позволи жилище, преживява неуспех или има нужда от време и помощ, за да се възстанови? Оставя ли го завинаги извън общия живот, или му дава възможност отново да участва в него?
Тук не става дума за обещание, че всички ще имат еднакъв живот или че обществото може да премахне всеки неуспех. Става дума за границата, под която не бива да оставяме човешкото достойнство да пада.
Възможна ли е друга обществена архитектура?
Ако едни и същи проблеми се повтарят въпреки смяната на управляващите, трябва да разгледаме не само отделните решения, а и устройството, което определя кой взема решенията, кой носи последствията и кой може да упражнява контрол.
Това не означава просто да сменим хората на върха на съществуващата пирамида. Означава да търсим начин общественото развитие да не зависи единствено от волята на малцина, а от механизми, които разпределят отговорността, позволяват контрол и оценяват резултатите според ползата им за хората.
Може би трябва да мислим за обществото не само като за пирамида, на чийто връх се съсредоточават властта и решенията, а като за непрекъснато повишаване на общото равнище, върху което хората изграждат живота си.
Всеки човек има своите върхове и спадове. Един успява там, където друг се затруднява. Някой създава нещо ново, друг поддържа вече създаденото, трети помага на хората около себе си да преминат през труден период. Не е необходимо всички да бъдат лидери, изобретатели или създатели на големи промени.
Но ако обществото работи добре, дори след личен неуспех човек би трябвало да има възможност да се изправи върху по-добра обща основа от онази, която е имал преди. Не защото някой ще му гарантира успех, а защото обществените условия постепенно стават по-добри, достъпът до възможности се разширява и човешкото достойнство не зависи изцяло от моментния му успех.
Това е различна представа за напредъка. Не само колко високи върхове сме достигнали, а дали повишаваме минималното равнище, под което хората не бива да бъдат изоставяни.
Има едно минимално изискване, без което подобна архитектура не може да съществува: всеки човек да поема поне малко отговорност за други хора.
Не всички ще бъдат еднакво състрадателни, способни или активни. Не всички ще създават нови решения. Но обществото може да насърчава поведението, което създава и опазва, вместо да разрушава безотговорно. Може да изисква от властта отчетност, от институциите защита на общия интерес, а от всеки човек поне минимална грижа за последиците от собствените му действия.
Това не е рецепта за общество без конфликти и несправедливост. То е критерий, по който да оценяваме дали се движим напред.
Протестите са явно предупреждение.
Не всеки протест е израз на криза на цялото общество. Не всеки протестиращ споделя една и съща цел. Различните държави имат различни проблеми, история и политически условия. Не можем да заключим, че всички протести означават отхвърляне на европейския проект или че непременно предвещават разпад на съществуващия ред.
Но можем да се запитаме защо в толкова различни общества се повтарят тревоги за сигурността, справедливостта, бъдещето и доверието.
Възможно е протестите да са предупреждение, че между обещанията на съвременния обществен модел и действителния живот на част от хората се е натрупало сериозно несъответствие.
Ако това е така, не е достатъчно да се опитаме да потушим конкретното недоволство. Трябва да разберем какво го поддържа, защо хората престават да вярват в способността на институциите да решават проблемите и какви условия са необходими, за да възстановим тази увереност.
Въпросът не е дали трябва да се върнем назад, нито дали трябва да отхвърлим всичко постигнато досега. Въпросът е дали можем да създадем общество, което не само произвежда нови резултати, но и умее да разпознава бързо кои от тях служат на хората, да опазва дълго работещото и да променя онова, което не работи.
Защото в крайна сметка не става дума само за доходи, жилища, институции или политически решения. Става дума за връзката между усилието и достойнството, между свободата и отговорността, между личния успех и общите условия, които позволяват на повече хора да успяват.
И за възможността след загуба човек да не бъде оставен сам да доказва, че все още има право на бъдеще.
Истинският напредък не се измерва единствено с това колко далеч сме стигнали.
Измерва се и с това колко хора можем да вземем със себе си.
Стела Богомилова
