Не се спирам и непрекъснато излизам да гледам снега. През пет минути излизам да го гледам. Радвам му се с цялото си същество. Усещам го как вали, как мие въздуха, как слиза в земята. Усещам го по кожата си, по краката си, чорапите ми са мокри, фланелата ми е мокра, косата ми е мокра – мокър съм от сняг и ми е хубаво.
Почвам да гледам жиците. Малко са увиснали надолу. От мокрия сняг е, мисля си. Ами ако се скъсат, ако угасне токът? Миналата година от мокрия сняг жиците се скъсаха и нямаше ток три дена. Но това беше миналата година и аз тогава спях като мечка под завивките и не мислех толкова за снега.
Сега обаче мисля.
Ако има нещо, което може да ме върне в детството, това е снегът. Не знам защо, но тези накъсани снежинки, тези въртящи се на всички страни бели късчета, тези матови иглички, които се стрелкат ту отляво, ту отдясно, тези паяжинки, тези пръснати лоторки, тези оризови зърна, тези захарни кристали, тези топчета от сол, тези видения и проблясъци, тези ритмични спокойствия, тези сияещи звездички, тези прашинки от звезди – само те могат да ме върнат в детството.
А сме нямали много думи за сняг! Северните народи имали много думи за сняг, а ние сме нямали. Имаме и още как…
Имаме една-единствена дума, която е повече от всички други думи за сняг, и тя е детство. Чувате ли? Думата за сняг е детство. Думата за сняг е пазвата на баба. Ако не сте бъркали в пазвите на бабите си с премръзнали от студ ръце, не знаете какво е сняг. Ако не сте топили снежинки с езика си, не знаете какво е сняг. Ако не сте имали висулчица лед на носа, не знаете какво е сняг. Може и да нямаме толкова думи за сняг, но имаме усещане за сняг. И усещане за лято имаме, и за пролет, и за есен.
Сега се радвам на снега – хем му се радвам, хем изтръпвам. Викам си – как е възможно нещо външно по отношение на същността ми, каквото е снегът, да ме променя? Сняг ли съм станал, или само съм побелял?
Борчетата в двора миналата година потънаха в снега. Изчезнаха и ги нямаше. Отидоха в други измерения под снега, в други светове, а после се върнаха, отръскаха се, светеха, после станаха по-тъмнозелени. Белият сняг даде на борчетата тъмнозелен цвят.
На моята коса вече не ѝ личи, че е наваляна от сняг. На моя нос не му личи, че е навалян от сняг. На раменете ми не им личи, че са натежали от сняг. Още малко, и ще стана снежен човек, без да са ме въргаляли в снега деца.
Главата ми винаги е била малка снежна топка. Тялото ми – по-голяма снежна топка. А краката ми – най-голяма снежна топка, която не е помръдвала от двора в село, където и да е ходила по земята.
Сега остава някой да ми даде и една метла и съвсем да се превърна в снежен човек. Макар че във времето на снеговалежа ми е нужна лопата, за да рина снега и да си направя пътека до портата към улицата. При тоя снеговалеж – толкова.
Николай Милчев
Злободневкин
3 hours before
Дам, някога снега, беше радост. Сега е просто бизнес, а липсата му пък, превърнаха в "политики" Поздрави на автора, весело посрещане на празниците, и мнооого сняг!!!
Коментирай