РАЗЛИЧНИТЕ ЕМИГРАНТИ

Едните са предимно мъже. И деца, но бягащи не със семействата си. С тълпата. Другите са преимуществено жени. Едно от децата бе на годините на бягащите от Сирия и Афганистан, но с табела и телефонен номер… Но то е световна новина, децата на Афганистан и Сирия с разранени боси крака са напаст... И едните, и другите бягат от войната. Те не бягат от Аллах. Нито от Христос. Те бягат от смъртта. Но едните се налага да преплуват Хадес, която всъщност се оказва Средиземно море. Другите не бягат с лодки през Черно море. Едните ги настаняват в лагери, като преди това издигнаха кльонове по границата. Преди няколко десетилетия тия кльонове пречеха на обезлюдяването на България. Да не избягат българите към Обетования свят. После ги махнахме кльоновете, защото ние станахме – донякъде – Обетован свят. После пак ги вдигнахме – да не ни навлизат в Обетования свят.

Едните са предимно мюсюлмани, но има и християни между тях. Има и атеисти. Но всички до един вярват в съществуването на войната. Другите са Християни, бягащи от Християни. Въпреки че и преимуществено мъжете емигрират, защото християни ги обстрелват отгоре. Кръстоносни походи по въздух. Както и да е. Едните ги затвориха обаче в лагери с бодлива тел и решетки по прозорците. Другите влязоха в моловете. И се затвориха в тях. Явно смъртта по техните земи е с различни предпочитания. Едните искат да избягат на Запад… И другите искат да избягат на Запад.

И за едните, и за другите България е наказание – само за нас е Родина. Бащиния. И ние ще решим какво да правим с нея. Кого да поканим в нея, кой да не влиза. Само дето има нещо различно, все пак. Едните ги приемаме така, както сме посрещали дедите им – с хляб и сол. А за другите – лагери и бодлива тел.

За едните няма помощи, те са тегоба. И когато, обаче и на едните, и на другите кажеш, че не може повече така, че ние също бягаме от икономическата война, която ни е обявила Държавата на нашата Родина, едните почват да правят дюнери. Да правят производства, да лекуват Българи. Другите искат да не излизат от моловете. И не ни харесват гостоприемството. Но се питам защо при толкова българи, останали без жилища, живеещи по улиците като клошари тази база в Паничище не им е раздадена… Ами защото едните идват като емигранти, другите идват като завоеватели… Едните ги посрещаме „на нож“, другите с хляб, сол и МОЛ… А бягат от едно и също. Дори от едни и същи агресори бягат…

Христо Стоянов