Върховната управленска команда през последните 2-3 години се съсредоточи основно върху следните властови задачи:
- Такива, които са с внушителен пропаганден и дори шумотевичен ефект;
- Такива, които са свързани с преразпределение и усвояване на огромен финансов ресурс;
- Такива, които създават ореол около първия партиен и правителствен ръководител на виден държавен и обществен лидер с историческо значение и от европейски мащаб.
Напоследък се отвори още една писта за властови усилия и всеотдайности, горещ ентусиазъм и бликащо от щастие доволство, концентрирали в себе си базисното внимание на лицата в командния пункт и на капитанския мостик на страната ни:
- Такива, които попадат в кръга от задължения и намерения, срещи на високо равнище и хепънинги на Председателството.
Докато върви тази неимоверно екзалтирана суета, докато се вихрят тези пориви на най-високото, на стратегическото равнище в държавата,
на по-долните нива, в различните институции и администрации, структури и агенции техните ръководители са останали без надзора отгоре, без задушаващата и лишаващата ги от самоинициатива партийна прегръдка и се чувстват с развързани ръце. Настъпил е техният час, дошло е тяхното време! Това им дава възможност да дишат с пълни гърди и да вършат всичко, което им хрумне и което им се ще.
Доколкото обменям опит с приятели и познати, колеги и събратя по принципи и ценности, вредом в тези институции и администрации, навсякъде в тези структури и агенции се е разгорял дух на реформи и преустройства, на разместване на сбора на събираемите и на носене на камъните от единия край на двора до другия. Тези искрометни, превъзторжени дела, дела и само дела се извършват от въоръжени до зъби с добри намерения и превъзбуждани като нажежено желязо от неприкрити амбиции ръководители.
Откриват се и се закриват дирекции и отдели, стартират се и се преустановяват дейности, докарват се и се изкарват хора, стоки, услуги и капитали, предрешават се и се разбиват лични човешки съдби.
Кипи неистов управленски дух, ръцете на ръководителите ги сърбят да правят нещо, да променят и прекрояват подчинените им ведомства, техните лични владичества по собствено усмотрение и по своя прищявка.
Край тях разни, прегърнали страстно и сластно шанса си, съветващи ги персони се стремят да прочетат по мимиките и жестовете им техните намерения, за да ги предложат изпреварващо, а междувременно възхваляват планираните решения като единствено верни, несъмнено правилни и неизбежно точни.
Пътьом се разчистват сметки с противници или с просто по-добри специалисти от тях. Импровизацията достига своя пик, дилетантството – своя апогей. Рушат се процеси, които работят добре, а се правят нововъведения, които няма да работят по-добре, ако изобщо работят добре или въобще работят. Никой не се замисля за последиците от предприетото, то се предполага, че е към по-добро, а ако не се получи по-добро, то нещата и без това не вървят на добре, така че няма кой да може да каже и да докаже, че те са станали още по-зле, защото са направени по още по-лош начин.
Очевидно не малко институции като системи, като цели и стратегии, субекти и обекти на управлението, структура и ресурси, норми и ценности са достигнали до такова анархично и раздробено състояние, че хаосът в тях се самовъзпроизвежда и каквото и да се направи – и неразумно, и даже съвсем естествено, - то все влошава нещата.
Всяка една такава система, загубила основна част от своята системност и всъщност останала без критичния минимум системност, не само предразполага стоящите по-горе да й пратят такъв ръководител, който пасва на това нейно не-системно, анти-системно състояние, но и подтиква, подкокоросва своя ръководител да продължи да задълбочава липсата й на системност, да разстройва и дезинтегрира системността й.
И въпросът не е в някоя отделна институция, въпросът е в това, че подобно явление има измеренията и присъщите черти на всеобщност, на масовост, на правило, на закон. Законът на проваления и изродил се в постпреходно проолигархично статукво Преход. Законът на подяждането и изяждането на държавата и държавността.
Би могло да се каже, че държавата ни като сложна, динамична, самоорганизираща се и самоанализираща се система преминава в своето развитие („развитие“) в качествено (злокачествено) нова фаза, когато тя вече е все по-малко система, с все повече хаос и анархия при функционирането й, затова нейните подсистеми и отделните елементи от тях (организации, структури, администрации, звена) вече не са системи, а слабо свързани, лишени от общ смисъл и единен замисъл, страдащи от дефицит на полезност и от свръхпредлагане на безидейност, хаотично съществуващи, произвеждащи хаос и губещи всякаква способност да целеполагат и целепостигат анархични образувания, които помежду си не се координират и взаимно си пречат, а сами за себе си функционират колкото се може по-безперспективно, като съхраняват някакви индикации, че са живи, но стават все по-малко жизнени…
Не би могло да бъде другояче. Когато държавата като система губи своята системност, това незабавно рефлектира върху нейните подсистеми, които губят способността си да работят в система, а оттук това пряко се отразява на елементите във всяка от тези подсистеми – те се превръщат в нещо като черни дупки, поглъщащи човешки нерви и здраве, амбиции и съдби и произвеждащи безпътица и безхаберие, хаос и анархия.
Докато не е късно, трябва да се замислим над тези процеси. Разпадът на системността в държавата ни (а значи и в държавността) тръгва отгоре надолу.
В държавата ни като система вече не е налице най-същественото условие тя да е система – синергията, когато най-просто казано 1+ 1 = 3. Днес е налице неизбежният факт, че в нея 1 +1 = 1 а понякога и някъде имаме дори 1 + 1 = 0. Т.е. съвместният ефект от усилията на отделните елементи на системата е по-малък от простия аритметичен сбор на техните способности.
Това състояние не е все още краят на държавата като система, но е начало на края й.
И може да се окаже, че няма нищо по-важно за онези, които искат да управляват България така, че тя да стане демократична, модерна, европейска и нормална държава, от това - да възстановят системността на държавата, състоянието на държавата ни като система. А на първо време те трябва да се опитат да спрат нейния разпад и деградирането й в механичен сбор от всякакви структури, общият резултат от дейността на които е много по-малък от простия аритметичен сбор от техните способности. И понякога, даже все по-често, дори клони към нула…
Николай Слатински
https://www.facebook.com/nikolay.slatinski
