РСМ не иска в ЕС, нека уважим решението ѝ

Пендаровски ясно демонстрира, че в РСМ не желаят да поддържат добри дипломатически отношения с нас

На 10 март отбелязахме 80 години от спасяването на българските евреи. Не се мина, разбира се, без дежурните българофоби, които и на този ден огласяха тази светла годишнина с призивите си да замълчим, защото сме виновни. Нямало значение спасението на 50 000, имали значение единствено 11 000-те от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. И по-точно, защото всъщност никой не оспорва, че смъртта на милионите евреи, загинали в концлагерите, е несравнима трагедия, имало значение единствено, че България, в частност цар Борис III, били виновни за тези 11 000.

А това отдавна - документално, исторически и по разкази на оцелелите - е изяснено -че въпросните земи са ни били обещани чак след края на Втората световна война, че управниците ни са се противопоставили на Хитлер, умело лавирайки между формално приетото антиеврейско законодателството, лично царят ни е подписал отмяната на депортацията на 50 000, че към момента на изселването евреите по македонските и тракийски земи не са били смятани за български поданици. И макар да сме имали войска на македонска територия, тя е била под германско командване.

Но по стара традиция, именно когато трябваше гордо да вдигнем глава, защото наистина няма друг народ, който макар и съюзник на Германия по онова време, да е спасил всичките си евреи, всичките си 50 000, от разни посоки заваляха упреци как, видите ли, смеем да се гордеем. Хора, именуващи себе си за историци или анализатори, агресивно се опитват да ни убедят, че ние заслуги нямаме, имаме само тежка, тежка вина. Напълно съзнателно се повдигат дискусии, пишат се книги, дебатира се защо не сме спасили 11 000-те, като по този начин фокусът се измества и чрез вменяването на вина се омаловажава героичният акт за спасяването на евреите от България, а редица медии доброволно се превръщат в рупор на комунистическата пропаганда, която години наред принизяваше делото на цар Борис III.

И за да не са сами шепата наши вресливи българофоби, на 10 март в РСМ се проведе шествие под надслова „Никога отново!“, организирано от еврейската общност в Република Северна Македония и Фонда за Холокоста на македонските евреи под егидата на правителството на РСМ.

Правителствената делегация се състоеше от редица министри, а в свое слово, лично президентът на страната Стево Пендаровски заяви, че „трябва да има извинение за ролята на профашисткото правителство в София по това време в депортирането на македонските евреи“, според когото ние сме дискриминирали, изолирали и дехуманизирали македонските евреи, а в момента провеждаме исторически ревизионизъм, чрез който се опитваме да реабилитираме извършителите и да прославим виновните.

Нищо ново, ще кажат някои. В страната властват българофоби, а яростната антибългарска вълна, в която Македония буквално се дави, е инстуционализирана на най-високо ниво. И ще е прав, но на Пендаровски поне може да му бъдат зададени някои въпроси. Макар че отговор той няма да има.

Вероятно няма отговор на въпроса защо през 1941 г., когато Пета българска армия навлиза в Македония, е посрещната като освободителка, в спомените на свидетели пише, че „църковните камбани бият тържествено в цяла Македония, хиляди са излезли да посрещнат българската войска с цветя, Скопие е украсен с български знамена и плакати с надпис „Добре дошли, братя!“, а в Охрид, който по онова време се е намирал в италианската окупационна зона, българските офицери са допуснати в града, като и хората са ги посрещнали с думите „Да живее Цар Борис!“.

Пендаровски вероятно няма отговор и на въпроса защо всички са очаквали с трепет българската войска и царя, защо „фашисткото“ правителство на България и „фашистът“ цар Борис III започват активно възстановяване на българските църковни епархии и училища, както и строителството на жп линията Куманово - Гюешево - Симитли - Горна Джумая (днешен Благоевград), открити са и първият Народен театър, както и университет в Скопие, защо през 1941-1944 г. в пределите на Вардарска Македония се внасят тонове земеделски продукти, заделени от държaвните ни резерви. И всичко това е документирано.

Пендаровски, който ни търси сметка за смъртта на евреите, вероятно няма и отговор на въпроса защо след 1944 г. в РСМ са избити хиляди българи, а спрямо другите са извършени репресии, за да бъде сменена етническата им идентичност. И защо той нито веднъж не е обелил дума за тях.

Министерството на външните работи на България излезе с позиция, че „Вменяването на вина на България за депортирането на македонските евреи през 1943 г. е част от цялостната злонамерена политика на управниците в Северна Македония, която цели да представи българския народ като „фашистки“, но това просто са поредните думи, които по никакъв начин не променят омразата, която се лее на правителствено, медийно, обществено и всякакви ниво в РСМ спрямо България и някои от най-светлите ни исторически личности.

Пендаровки, който си позволява да обижда страната ни, вероятно няма и отговор защо няма и същите позиции спрямо днешна Сърбия (тогава Югославия), която в онези години се хвали, че е първата държава, която е решила еврейския въпрос, като депортира всичките си евреи, а на нейна територия има концентрационни лагери, в които са унищожавани местните евреи.
Пендаровски вероятно няма отговор и на въпроса в ролята на какъв отправя обвинения, при положение, че днешна РСМ няма нищо общо със събитията от онези години, просто защото не е съществувала, а споменатите евреи са граждани на Югославия.

Няма кой обаче да зададе тези въпроси на Пендаревски. В РСМ няма журналист, който да си позволи това, защото отлично значе, че на мига ще бъде уволнен, дамгосан и подложен на яростни атаки и заплахи отвсякъде.

Пендаровски ясно демонстрира и онагледява, че в РСМ не желаят да поддържат добри дипломатически и съседски отношения с нас. Нещо повече, с кохортата „историци“ там (за съжаление, заедно с шепата вресливи платени родни мекерета), той изопачава историческите факти, опитвайки се постоянно да очерни името на България.

Проследявайки цялостната позиция на РСМ спрямо страната ни - особено красноречива през последните години - вероятно изводът, който можем да направим, е един-единствен. Страната не просто не може, тя не желае да влезе в ЕС.

Защото надали не знаят, че сваленото вето може да бъде вдигнато отново, и то по всяко време. Предстоят още 35 преговорни глави, като при отварянето и преди затварянето на някоя от тях, винаги можем да им покажем вратата. Надали са забравили, че те също подписаха т. нар. френско предложение, в което пише, че напредъкът им ще се измерва включително и с това дали спазват договора си със страната ни, подписан през 2017 г.

Вероятно те просто наистина не желаят да влязат в ЕС. Носталгията, която имат към Тито, към несъществуващата вече Югославия, личаща си и от паметниците, от положителната реторика спрямо тях, доказва, че нямат общо със съвремието, не желаят и да имат, живеят в миналото. Подклаждането на агресията срещу нас, възпитаването на децата им омраза към страната ни, от която всъщност са техните баби и дядовци, измислянето на идентичност, ясно демонстрира къде са те и за какво се борят.

Не, РСМ не иска в ЕС, не желае да се откъсне от повече от половин век антибългрската идеология, югопропаганда, фалшифициране на историята, просто защото по друг начин не може да се самоидентифицира. Ако загърбят тези 50 години, това би означавало да признаят, че са пясъчна кула, градена върху лъжи, фалшификации и кражба на чужда история и личности

Автор: Виктория Георгиева

trud.bg