Завръщането на тленните останки в България е от онези събития, които се случват веднъж на хиляда години
Завръщането на тленните останки на цар Самуил в България е от онези събития, които се случват веднъж на хиляда години. То не е просто исторически или археологически факт, който трябва да бъде разглеждан единствено през призмата на академичните спорове. Това е събитие с огромен символен заряд - завръщането на един български владетел в неговата родина, в държавата, за която е воювал и на която е посветил живота си. Именно затова то трябваше да бъде повод за национално честване, за преклонение и гордост, а не поредният повод да се разделяме и да се замерят с политически етикети.
Уви, за пореден път се случи именно това. С уточнението, че поне откъм лидерска реакции, с малки изключения, на посрещането бяха представители на почти всички парламентарно представени партии, които с присъствието си демонстрираха ясната си позиция, че това дело не е само на един човек, на една формация, а всеобщо, дългогодишно и несъизмеримо с каквито и да е пристрастия.
Но пък масовият поддръжник на тази или онази формация, за съжаление, къде поради ужасяващ национален нихилизъм, умишлено подклаждан и отглеждан от определени лица, къде поради откровени политически пристрастия, едно наистина изключително събитие беше помрачено от хора, които сякаш изпитват неудобство, дори яд, от самата идея българите да имат повод за национална гордост.
Най-големият проблем на т. нар. „демократична общност“, защото именно те изпаднаха в амок, всъщност не са костите на цар Самуил. Проблемът е това, което те могат да събудят у всички ни - памет, самочувствие и патриотизъм, който веднага бива заклеймен като „дива патриотарщина“. За някои хора това очевидно е по-страшно от всяка историческа неяснота. Те са готови да поставят под съмнение самия смисъл на събитието, само и само да не допуснат то да се превърне в естествен повод за национална гордост.
Същите псевдоинтелектуалци явно не знаят или удобно забравят, че историята на всички народи се гради не само върху документи, дати и академични дискусии, а и върху памет, символи, митове и легенди, които сплотяват обществото и му дават усещане за принадлежност. В Гърция например, всеки камък, около който съществува някаква легенда, може да бъде превърнат в историческа забележителност и място на паметта. Само ние, българите, сякаш винаги трябва да рием и да търсим под вола теле, да поставяме под въпрос всичко, да намираме „особеното мнение“ и накрая да обезмислим самото събитие.
Това не означава, че трябва да се отказваме от научната критичност. Но има огромна разлика между предпазливостта и националния нихилизъм. Преди години, по време на спора за гроба на Левски, Николай Хайтов обвинява археолозите в престъпна небрежност, повърхностно водене на полевия дневник и дори в умишлено унищожаване на останките по идеологическа заповед. Според него комунистическата власт не е искала в самия център на столицата, в съседство с паметника на Ленин и партийния дом, да се издига християнски храм, превърнат в национална светиня на най-великия българин. Тогава той казва нещо изключително важно - дори да не сме на сто процента сигурни, трябва да обявим мястото за свято, за да има къде човек да се преклони и да почувства национална гордост. Това е същността на историческата памет. И така всъщност се случва именно в другите европейски страни, а и не само. Буквално около всяко камъче може и има легенда, има табелки, пише в учебниците, изгражда се история.
Тук се намесва и всичко онова, което Добри Войников осмива в „Криворазбраната цивилизация“. Парадоксалното е, че тази книга, която би трябвало да е добре позната именно на нашата интелигенция, явно не е прочетена или не е осмислена от онези, които най-много обичат да демонстрират своето превъзходство над Ганя. Защото цивилизацията не означава да презираш собствената си история, напротив.
Но някои хора нямат чувство за историческа памет и принадлежност, изпитват и срам от родината си. И тук стигаме до по-големия проблем - националния нихилизъм. Когато човек започне да гледа на собствената си история единствено с подозрение, на националните символи - с насмешка, а на всяка проява на патриотизъм - като на нещо срамно, постепенно губи и усещането за принадлежност.
Особено нелепо е, когато същите хора, които иначе претендират за изключителна критичност и скептицизъм, проявяват този скептицизъм единствено когато трябва да натрият носа на „простия българин“. Иначе, когато става дума да си купят евтини самолетни билети от Спас от Кочериново, изведнъж стават по-лековерни и глупави и от шарани.
Още по-жалкото е, че вместо да бъдем наистина щастливи от факта, че цар Самуил - пример за държавност, непримиримост и защита на българската държава - се завръща в родината си, всички да бъдем щастливи, се започват безумни спорове, коментари и „анализи“ дори на костите му - ей така, по снимка. Отхвърлят се години работа на историци и археолози, а се дава публичност на мнението на хора, които хал хабер си нямат от материята. Дискусията се разводнява и опорочава, опростачва се и се принизява до злободневието, до семплите политически пристрастия.
Ау, дадохме им светини за едни кокали - точно такива коментари се появиха тези дни. И то от хора, които буквално не знаят какво сме им дали, нито някога бяха чували за тези 48 реликви - църковна утвар, мощехранителници и обкови на евангелия. Става дума основно за предмети с религиозна и културна стойност, които след изложба в Музея на византийската култура в Солун ще бъдат върнати на съответните манастири.
А Гърция ни върна останките, идентифицирани като тези на цар Самуил, както и антропологичен материал от други саркофази в базиликата „Свети Ахил“. За част от тези останки се предполага, че принадлежат на цар Гаврил Радомир и на други членове на царското семейство. Безумно е дори да правим сравнение между двете. Може ли въобще да осмислим какво означава това за страната ни? Явно не...
Нелепи са опитите събитието да бъде представено като някаква политическа манипулация или като доказателство за нечия „патриотарщина“. Тук говорим за официалната позиция на гръцката историография, която със сигурност не можем да обвиним в българска „патриотарщина“. Нещо повече, завръщането на тленните останки на цар Самуил е и политическа легитимация на историческата истина.
И ако някой иска да спори за всяка подробност от историята - нека спори. Аргументирано! Историята, разбира се, има нужда от изследване, от критичност и от научен дебат. Но има моменти, в които лаишкото и грозно ровене в детайла се превръща не в наука, а в неспособност да разпознаеш историческия символ. Подобен акт в никакъв случай не трябва да бъде сведен до политическа опорка или трупане на политически дивиденти, дори някое правителство, някой политик, да са имали за цел и това.
Завръщането на цар Самуил е уникално събитие. И това не е патос, такова е! То се случва веднъж на много поколения, на хилядолетие, и е повод за национално честване, за поклон и за гордост. Жалко е, че дори не знаем къде се намират гробовете на повечето ни царе. И когато един от тях се завръща в земята си, вместо да се преклоним, ние започваме да плюем.
Наистина трябва да се замислим. Не толкова за костите на Самуил, колкото за собственото ни отношение към паметта. Защото народ без памет трудно може да има самочувствие, а народ без самочувствие лесно се превръща в инструмент за чужди интереси. Трябва и да се замислим, много сериозно, защо една немалка част от днешната т. нар. интелигенция - с пяна на уста - реагира толкова жалко на велик за България момент, защо винаги поставя семплите си политически пристрастия над всичко родно и свято. Дали въпросните не се ужасяват от факта, че подобно събитие може да разпали самочувствието ни, да ни окрили. Хора, за които националната гордост е по-опасна от всяка чужда зависимост. Това не е интелигенция, която пази България от „патриотарщина“ - това са хора, които пазят собствените си комплекси и политически зависимости от пробуждането на един народ.
Автор: Виктория Георгиева
trud.bg
