Сделката с живи хора в навечерието на светлите Рождественски празници, г-н Борисов, има зловещ подтекст. Разбира се, винаги има и бъдете сигурен - ще намерим и друг начин да се защитим от Вашето хипертрофирало его. В крайна сметка - нетърпимостта Ви към критичния поглед на другите, създаде невъзможна медийна среда. До такава степен човек да го е срам да стои в един ред с тъй наречените си колеги, докато текат разни брифинги. До степен човек, макар и професионалист от кариерата, когато се представя на непознати, да казва за своята професия - "с извинение, журналист".
Било е да се чувстваме по подобен начин през 1988-1989 година, когато ни уволниха за пръв път от работа заради един материал в "Поглед", публикуван "на филия" на втора страница долу и наречен простичко "Учителски съвет"... Младата му авторка, някоя си начинаеща начална учителка Нора Стоичкова от 12-то столично училище, беше отегчена до смърт от 4-5 часовите учителски съвети всеки четвъртък, в които политическата пропаганда заемаше 2/3 от времето, а за важните решения като отписване на ученици от училище, оставаха последните 30-40 минути, когато всички учители се прозяваха, отегчени и изморени.
Младата даскалица Нора Стоичкова беше ужасно горда с публикацията на своя смел материал, защото преди това й бяха отказали публикация всички възможни редакции. И после, всичките й колеги, без директорката Малинова естествено, бяха чели материалчето предварително. И се бяха смели от сърце на свежата ирония, на острото, макар и още твърде наивно перо. „Е, здравата ги подреди! Най-после някой да се осмели. Давай, само така!", радваха й се те.
Онази Нора Стоичкова нямаше как да знае на 23 години, че хората едно говорят, а съвсем друго правят. Не беше внимавала в часовете по вероучение на баба си Нада, която непрекъснато наблягаше на божиите слова - "по делата им ще ги познаете", когато се опитваше да й обясни, че най-върховният и страшен хищник в днешния свят е човекът.
И затова остана без дъх и без глас в края на 4 часов учителски съвет, на който същата тази възторжена публика - около 60-тина броя педагогически състав - които като един гласуваха за отстраняването й от училище, защото уронвала престижа на професията.
Всъщност само 12 от тях я защитаваха настървено по време на грозните и крайно несправедливи обвинения.
Между защитниците й бяха народната учителка Аника Гадинова, бивша партизанка и активен борец - защото "Нора Стоичкова има дух", както и учителката по литература - защото "Нора Стоичкова има перо". Пък и е млад човек все пак, нарушаваме Кодекса на труда, един вид.
Останалите защитници бяха нейни връстници и от чиста проба младежка солидарност се навряха съвсем безразсъдно в очите на вбесената директорка Малинова. На която само времето не и стигна да се саморазправи и с всеки един от тях по отделно. По стар български обичай.
Между другото, тогава беше невъзможно да се уволнява някой с решение на педагогически съвет. Затова директорката Малинова я вкара в кабинета си и й връчи готова молба за напускане, като непрекъснато й натякваше, че тъй като "никой не я иска повече в училище", тя трябва само да се подпише "Ей тук! А така! Не боли, нали?!"
Всъщност първата й мисъл, след като излезе от кабинета на директорката Малинова и се опря на ръката на един приятел, беше, че по-голямо добро дъртата вещица нямаше как да й стори. Младата даскалица знаеше, че самият Господ я изправи на пътя й, за да я тласне в съвсем нова орбита - на журналистиката.
Приятелят й, който я изпрати до вкъщи с трамвая, докато безуспешно се опитваше да разбере какво толкова правиха с нея цели 4 часа на въпросния педагогически съвет, беше ужасно разтревожен и ядосан. Дотолкова, че цедеше въпросите си към нея през зъби, но беше достатъчно влюбен, за да й направи чай и докато тя се опитваше да му обяснява с глухия глас, как са я разпъвали на кръст, наряза една зелена ябълка таман на 100 тънички като вестник, филийки.
Младата даскалица Нора Стоичкова гледаше с благодарност и голяма любов своя ядосан приятел. Някак си знаеше как ще протекат следващите няколко години, в които тя вече щеше да е станала топрепортер в един вестник с 450 000 тираж. Даже се виждаше да търчи напред назад с един бая големичък диктофон, който щеше да й подари едно топ ченге, доволно от интервюто, което е взела от него.
Така и стана.
Сега ми се струва, че пак същият милостив Господ ме постави в нов капан, от който със сигурност ще се изстрелям в съвсем нова орбита.
Интересно дали тя ще се хареса на премиера Борисов, който е много сърдит на всеки, който му намира кусури и по тази причина чудничко разиграва коня си по днешната шахматна дъска, в която аз съм една проста пешка...
За по голяма яснота на въпроса уточнявам - дали е разумно, г-н Борисов, преди светлите Рождественски празници, да избутвате "вражеската" пешка съвсем до ръба на дъската. Дали пък не забравихте за последния ход на пешката, изтласкана на ръба на шахматната дъската, която я превръща в царица.
