Старият римски въпрос „кому е изгодно?“ остава полезен и днес
Как Мароко, Испания и Великите сили превърнаха една гранична криза в тест за бъдещето на Европа
През последните десетилетия Европа привикна да разглежда миграцията като хуманитарен, демографски или икономически въпрос. Но кризата в испанския анклав Сеута напомни една по-мрачна истина: миграцията може да бъде използвана и като инструмент на държавна политика. В края на юли над 70 000 души се насочиха към малката испанска територия на северноафриканския бряг. Сам по себе си броят е впечатляващ. Още по-впечатляваща е скоростта, с която това се случи. Сякаш някой беше завъртял ключ и беше отворил кран, задържан дълго време под налягане.
На пръв поглед причините изглеждат познати. Испания под ръководството на Педро Санчес следва една от най-либералните миграционни политики в Европа. Икономическите трудности в Северна и Субсахарска Африка създават мощен натиск към миграция. Разликата в жизнения стандарт между двата бряга на Средиземно море остава драматична. Но ако това беше само история за бедност и за привлекателността на “богатата” Европа, потокът би бил постепенен. Вместо това наблюдаваме внезапно масово движение, за което множество свидетелства сочат, че е било поне частично улеснено от мароканските власти. Тук миграцията престава да бъде социално явление и започва да прилича на геополитически инструмент.
Сеута и Мелила са исторически аномалии. Те са остатък от продължилото столетия иберийско присъствие в Северна Африка. За Испания това са неоспорими части от националната територия. За Мароко те представляват последни реликви на чуждо колониално присъствие. Този спор не е нов. Още от получаването на независимост през 1956 г. Мароко периодично поставя въпроса за испанските анклави. В различни моменти Рабат използва дипломатически натиск, икономически аргументи и, както изглежда, контролирано отпускане на граничния режим. Това превръща Сеута в нещо много повече от граничен град. Тя се превръща в своеобразен геополитически барометър на отношенията между Мароко, Испания и Европейския съюз.
През Студената война държавите използваха армии, ракети и енергийни ресурси за оказване на натиск. Към 1980-1990 г. в списъка на оръжията се прибави и нов мощен инструментариум - красивите приказки за “пазарна икономика и демокрация”.
През XXI век към този арсенал се добави още един инструмент: хората. Беларус използва мигрантски потоци срещу Полша и Литва. Турция многократно демонстрира способността си да регулира достъпа на мигранти към Европа, включително и през България. Либия също неведнъж е отправяла подобни сигнали към Брюксел.
Случаят със Сеута изглежда следва същата логика. Не е необходимо да организираш миграцията. Достатъчно е просто да престанеш да я възпрепятстваш.
Това е особен вид натиск, защото той действа едновременно върху три чувствителни точки на европейските демокрации: границите (незащитени добре), общественото мнение (манипулиран от чужди агенти за влияние) и политическата нестабилност.
Старият римски въпрос “кому е изгодно?” остава полезен инструмент и днес. Ползите за Мароко са очевидни. Рабат демонстрира способността си да влияе върху европейската сигурност чрез действия, които могат формално да бъдат представени като спонтанно развитие на събитията. Най-странното от всичко е, че движенията на тези мигранти, които най-малкото не биха могли да не привлекат вниманието на Рабат, изглежда всъщност са били улеснени от правителството на Мароко. Според “Ню Йорк Таймс” мароканските власти са ги насърчили да преминат границата “Таймс” и други медии също отбелязаха, че Мароко има история на използване на мигрантските потоци като политически инструмент. “Не знам защо ни пуснаха”, цитиран е друг мигрант. “Може би са имали някаква политическа причина. Отвориха границата и пуснаха всички да минат.” Има дори твърдения, че марокански разузнавателни агенти са присъствали в схватката.
Испания се оказва поставена под натиск не само физически, но и политически. Всяка реакция носи цена. Ако действа твърдо, рискува обвинения в нехуманност. Ако действа меко, рискува загуба на контрол. Премиерът на Испания, Педро Санчес, е може би най-проимиграционният лидер в Европа. През април тази година неговото правителство прие удивително либерална - някои биха казали, че е откровено безумна - политика, която ще предостави статут и облаги на над половин милион досега нелегални имигранти. А през юли най-висшият съд на Испания издаде решение, което отслаби способността на правителството бързо да депортира мигранти, които преминават в Сеута и Мелила. Добавете към тези “притегателни” фактори мрачния икономически климат както в Мароко, така и в повечето от неговите съседи на юг и изток и ще имате предпоставките за криза.
Впрочем, дали някой от Великите сили не е намесен в играта? Желанието на САЩ да порицае Санчес за неговото гръмогласно противопоставяне на войната с Иран (плюс отказът на страната му да се ангажира с целите за разходи за отбрана на НАТО, както и силната му критика към политиката на Израел) е добре известно.
По-малко известни, но също толкова реални са тесните връзки между администрацията на Тръмп и мароканското правителство. По време на първия си мандат Тръмп призна претенциите на Мароко върху Западна Сахара, а миналия месец мароканското правителство му благодари, като кръсти магистрала през спорната територия в негова чест! Републиканският Конгрес също е голям приятел на Рабат - Камарата на представителите наскоро прие законопроект, който ще предостави на Мароко помощ от 40 милиона долара, с придружаващ го доклад на комисията, в който се предполага, че претенциите на северноафриканското кралство към Сеута и Мелила заслужават да бъдат изслушани.
За Европейския съюз събитието е тревожен сигнал, че външните граници на Съюза могат да бъдат използвани като инструмент за много лесно влияние от трети държави. И то в период, в който националистическите сили трупат точки!
Най-интересният аспект на кризата е, че тя излага на показ едновременно силните и слабите страни на европейския проект. Слабостта е очевидна, “царят е малко гол”. Европа остава зависима от сътрудничеството на държави извън нейните граници за ограничаване на нелегалната миграция. Без такова сътрудничество възможностите за контрол рязко намаляват. Но кризата демонстрира и сила. Вместо да бъде окончателно изолирана, Испания получи значителна подкрепа от европейските институции и от редица държави членки. Натискът отвън постепенно доведе до обратния ефект: повече солидарност вътре в ЕС.
Това е класически пример за закона на непредвидените последици в международните отношения.
Истинският въпрос не е испански. Той е европейски. А може би и глобален. Ако миграционните потоци могат да бъдат използвани като средство за политическо въздействие, тогава границата между хуманитарната политика и геополитиката става все по-размита. Това означава, че миграцията вече не може да бъде разглеждана единствено през призмата на правата на човека, икономиката или демографията. Тя трябва да бъде анализирана и като фактор на националната сигурност.
Автор: Проф. Боян Дуранкев
trud.bg
