ЩЕ СЕ ОПИТАМЕ ДА ЗАБРАВИМ

Той беше седнал директно върху прашната земя в центъра на Карлово с наведена надолу глава и превързан крак. Петър не гледаше хората, очите му бяха неподвижно фиксирани върху калдъръма. Не искаше да среща техните погледи, защото макар че някои от минувачите му подхвърляха по някоя дребна монета, той отдавна се беше сбогувал с илюзиите си. 

Болно време. 

Това беше неговият роден град, в неговата вече свободна България. Но Петър Кунчев беше бездомен. Братът на Васил Левски нямаше подслон, а често и храна. Шипченската битка го остави сакат - почти без крак, а това че десетилетия по-късно щяха да го нарекат герой, не топлеше душата му. Той нямаше да доживее това време. Има нещо иронично в това да наричаме герои тези, които сме изоставили приживе. С постоянни болки, без покрив и пари, Петър трябваше да проси: "Падам пред Вашето честно лице на колене, с кървави сълзи. Никой ме не пита отде се прехранвам, когато не мога и да ходя", пише той до Найден Геров. 

След много молби и много унижения, свободна България дава на брата на Васил Левски, участникът в Ботевата чета и Шипченската епопея, стара къща и дребна служба - стражар. Но вече е късно. Туберколозата завършва това, което хората започват - убива го в мъки. 

Междувременно, в новоучредения български парламент една пременена в черно жена носи молба, написана с красив почерк. Горда 35-годишна българка, минала и през мизерията, и през щастието, и през отчаянието, и любовта. Останала рано вдовица, майка на момиченце, любимата на Христо Ботев - Венета моли депутатите за помощ при отглеждането на малката им дъщеря. Достойната помощ обаче е повече от символична - 30 лева, която Венета моли да бъде увеличена на 60. 

Но парламентът решава да разследва "материалното и състояние" и го прави публично, чрез вестниците, което кара Венета да възкликне, също публично: "Всички тези временни хора ще измрат, ще се забравят, но моят Христо ще бъде винаги жив и песни ще се пеят за него". 

Болно време.  

Време, в което за пореден път проличало колко разделено общество било нашето. Когато Ботев слиза край Козлодуй от "Радецки" на 17 май 1876 година, не го посреща никой. Всъщност, посреща го само учителят Младен Павлов. Така и ще остане, защото по време на похода на четата към Враца, докато умирали по пътя, а Ботев вече осъзнавал, че върви към самотната си гибел, целият Врачанския революционен окръг щял просто да се покрие. 

Новоосвободена България гузно искала да забрави тези събития. Не се говорело за тях. Сякаш не са съществували. Именно това накарало Вазов да им посвети своите безсмъртни стихове, кръщавайки Епопеята си на ... Забравените. Текст, пропит с много гордост, мислите си вие. Но всъщност причината е свързана с болката - от забравянето. Да, ние обичаме да забравяме, защото рядко се обединяваме около каузи, за които някои са готови да дадат живота си. 

Интересна наука е историята. Колкото повече четеш, толкова повече разбираш, че основният въпрос, който седи пред всяка генерация е - какво си готов да жертваш в името на обществото?  

Ако зададете този въпрос на нашите баби и дядовци, които имат детски спомени от войните, ще разберем, че те и особено техните родители са били готови да жертват живота си. Ако зададете този въпрос на своите родители, които са живяли в тоталитарния режим, ще ви стане ясно, че те са били готови, искат или не искат, да жертват свободата си. Ако зададем този въпрос на себе си, ще видите, че ние не сме готови да жертваме почти нищо, което да развали комфорта ни. Всеки намек за докосване нa нечие право се приема с истерия.  

Правото на мол и на обяд в ресторант е символът на неприкосновенната свобода днес. Правото да обидиш някого виртуално, също. Не признаваш сертификат на зелено, но си готов да изплащаш докато се разпаднеш апартамент на зелено у Гърдова глава. За да има - за детето. Въпреки че това дете като порасне ще си изтегли негов заем, за да започне да изплаща за неговото дете...   

Човешката природа е устроена така, че има много висок праг на търпимост към чуждата болка. Направете си опит - просяк на улицата. На всеки един, който ще се спре, поне 1 000 ще подминат, както са подминавали осакатения брат на Васил Левски. В момент на война, този праг на търпимост към страданието на другите и към смъртта става още по-висок. Приема се за нещо нормално. По време на епидемия - също. Отваряш фейса и виждаш некролози - приятели и познати се сбогуват с родител, баба, дядо, приятел, познат. И неусетно започваш да го приемаш като нещо нормално. 

Болно време. 

Но ако това вече изглежда нормално, ние самите неусетно сме станали ненормални. Времена на егоизъм, в който няма герои. Безпаметни времена, които някой ден ще минават с по 2-3 изречения в историята. Сред всеобщо недоверие, потънали в съмнения и без никакъв шанс да приемем която и да е обща опасност като някаква национална кауза, както направиха много общества по света. Ние ще се разделим, както сме правели многократно в историята. 

И след това... ще се опитаме да забравим.

Светослав Иванов 

“Коментар на водещия”

120 минути

24.10.2021