Ще се оправим, когато се обединим

Нужен ни е духовен градеж, който да плени въображението, умовете и сърцата на България - който да обединява и вдъхновява

"Кога ще се оправим?" Дежурен въпрос, който получавам на улицата, бидейки публична фигура вече почти четвърт век.

Вероятно всеки има свой отговор на този въпрос. Моят се е променял с променящите се времена и обстоятелства. В началото произнасях вдъхновени речи как трябва да работим, да се образоваме и да пазим Свободата. След това, когато скъсах с партии и властови амбиции преди петнайсетина години, по правило пращах питащия за отговор при тези, за които е гласувал. В последно време пък се улавям, че пресичам този въпрос с категоричното: "Не ме интересува" - не съм искрен за последното, интересува ме, но го казвам от яд, заради чалга буламача и деинтелектуализацията, в която затъна нашето общество. Истинският отговор е: ще се оправим, когато намерим онзи голям, смислен и символен градеж, около който да се обединим. Не става дума за изблици на кръчмарски патриотизъм с родолюбиви татуировки и кепабчийски клетви в "майка България". Нито пък за пилона на Рожен. А за нещо, което...

Всъщност, нека разкажа накратко една история, която навярно може да илюстрира по-добре какво имам предвид. История от друг свят, от друго време, с други мащаби и за други хора. Разказвал съм я в детайли в моята книга "Ню Йорк - олтарът на модерния свят" (изд. "Сиела", 2011 г.) която беше определена в "Литературен вестник" (бр.  11 от 2011 г.), като „най-изчерпателната история на Ню Йорк, достъпна на български език, и същевременно едно от най-дълбоко пропитите със страст към Града и Градското проучвания поне през последните 20 години... Книга, каквато малцина съвременни български автори биха се осмелили и биха съумели да напишат: политическа без да е политиканска, историческа без да е носталгична, пътеписна без да е повърхностна, забавна без да е ограничена.” Включвам този отзив не от типичната за всеки автор доза нарцисизъм, а като потвърждение, че книгата е резултат от дългогодишно опознаване и всестранно, в т.ч. научно, изследване на този град, а не от обикновени туристически впечатления.

По време на Голямата депресия Ню Йорк е оплетен в отровните лиани на бедността. Хиляди бездомници живеят в колиби из парковете. Социалната система на града рухва под натиска на огромните нужди и драстичния финансов дефицит. Върволици се редят всекидневно за парче хляб и блудкава супа на километрични опашки пред социалните кухни, организирани от църквите, Армията на спасението и други благотворителни организации. През 1932 г. безработните „сини” и „бели якички” в Ню Йорк: строители, металурзи, инженери, учители, мениджъри, юристи, лекари, банкрутирали предприемачи, достигат почти 1,6 милиона – един от всеки трима нюйоркчани. Както в цялата страна, и в подножието на Статуята на Свободата, идва гладът. А с него и чувството за обида и унижение у хората, които са работили по американски къртовски, за да градят живота си, и изведнъж са загубили всичко – работа, спестявания, надежди. Индивидуалистичната психология на американеца го кара да търси причините за това първо у себе си – уволнението е личен провал. Много мъже, останали без работа, седмици наред излизат всяка сутрин с чанта в ръка все едно нищо не се е случило, защото не смеят да съобщят на близките си, че бедствието е застигнало и тях. Обикалят в безнадеждно усилие да намерят каквато и да е работа. Покосени от срама да не могат да изхранват домочадията си, мнозина напускат семействата си. Едни стават скитници. Други отказват да протягат безпомощно ръка за милостиня и измислят всевъзможни начини, за да спечелят някой цент. Появяват се, например, емблематичните за онова време продавачи на ябълки. През 1930 г. складовете на земеделските производители по Западното крайбрежие са задръстени от изобилна реколта от ябълки. За да я пласират и същевременно да помогнат поне малка част от огромната армия от безработни да припечели дребни пари с честен труд, те решават да предоставят ябълките на консигнация. Повече от 6000 безработни в Ню Йорк отварят импровизирани улични сергии за ябълки - по 5 цента парчето... И тъкмо в тези чумави дни, на 22 януари 1930 г., в Ню Йорк на пресечката на 34-та улица и Пето авеню на мястото на стария хотел „Уолдорф-Астория" започва гигантски градеж - на най-високата по онова време сграда в човешката история, Емпайър стейт билдинг. На върха ѝ, на 102-я етаж, ще има док за акостиране на дирижабли от Европа, откъдето за броени минути пристигащите пасажери ще преминават през граничните формалности на 86-я етаж и със скоростни асансьори ще се озовават в сърцето на Манхатън. Научна фантастика насред море от покруса. Бизнес авантюра, защото тежката стагнация обрича безбрежните офис площи в този недотам престижен в онези дни район на Манхатън, да останат задълго незаети. Но тъкмо тази гигантска сграда, този "самотен диназавър", както я нарича професорът от Йейлския университет Винсънт Скъли, най-неочаквано става една от моралните опори на нюйоркчани в онези трудни времена. Градежът се превръща в символ на надеждата, че Америка ще се изправи отново на крака. С всяка нова тухла, с всеки завършен етаж се укрепва поразклатената вяра, че Америка е била и ще продължи да бъде световен флагман. И че онзи безпрецедентен конституционен завет, че всеки има неотменимо право на „живот, свобода и стремеж към щастие”, не е изгубил своя голям смисъл. Тълпи от хора, иначе улисани в борбата за оцеляване, всеки ден неотменно се стичат пред строителната площадка, сякаш за глътка надежда и самочувствие. И сякаш фанатично вярват, че с построяването на архитектурния гигант ще настъпи и краят на Депресията. Затова, без да е най-красивата или пък най-успешната като бизнес начинание, за поколения нюйоркчани Емпайър Стейт Билдинг има дълбока емоционална стойност и се превръща в един от иконичните символи на Свободния свят.

Когато в разгара на Депресията, на 1 май 1931 г., при официалното откриване президентът Хувър символично натиска копче в Белия дом във Вашингтон и за първи път Емпайър стейт билдинг е обляна в светлина, сякаш отново грейва и поизбледнялата американска мечта. Силата, волята и куражът на авторите на този проект; на обезсмъртените от снимките на Луис Хайн 3439 работници, много от които индианци от племето на мохоките, които с акробатично съвършенство строят на десетки метри височина за рекордно кратки срокове; на хората от улицата, взиращи се почти молитвено в шеметния строеж - всичко това олицетворява характера на този велик Град…

Но да се върнем у нас. В днешното време на разделение и омраза, на опити да бъдем извадени от Свободния свят, и на нас ни е нужен подобен градеж-символ, който да олицетвори нашите стремежи. Не става дума за някаква сграда. Нито непременно за монумент от арматура, хоросан и мрамор. А за духовен градеж, който да плени въображението, умовете и сърцата на България. Който да обединява и вдъхновява. Стига поклонения пред мемориали на чужди армии, чужди царе и чужди пълководци. Нужно е обединение около онзи велик стремеж на апостолите на нашата Свобода към европейското Просвещение. И на техния неотменим завет - България да бъде наедно със свободните европейски народи, а не да гние под сянката на прашасалите евразийски тирании. Когато го постигнем, тогава "ще се оправим". Дали ще успеем? 

Д-р Борислав Цеков, Център за нова Европа

trud.bg