Седмицата, в която отново се заговори за българите в чужбина.
Президентът Радев ще инициира създаването на регистър между нашите сънародници в чужбина като връзка между общностите им с браншовите, образователните институции и бизнеса в България.
Идеята е ясна – София иска да демонстрира, че родината отново се превръща в място, където ако не днешните емигранти, то децата им някой ден ще искат да се върнат. Може би това е идеята на президента, не знам.
Това ми дава повод да се замисля за стотици мои приятели, които си отиваха през годините. За българите в чужбина се говори най-често покрай предизборни кампании и обещания за радикални реформи. Никога обаче не трябва да забравяме основният мотив, който кара един човек да си тръгне от България. Мисля си, че той се е променил доста в сравнение с първите години на демокрацията. Тогавашното поколение отиващи си заминаваха, за да не губят време в хаоса на промените, които разместиха драматично цялата социална и ценностна пирамида. Образованите станаха нископлатени социални аутсайдери, а децата започнаха да мечтаят да са митничари и катаджии.
Да учиш и да си почтен беше най-прекия път към депресията – социална, икономическа, психическа. Много не издържаха на унижението и липсата на надежда и заминаха. Ставаше въпрос и за пари, и за любопитство в синхрон с „вятъра на промяната”. Те тръгваха. Но към един свят, към който се добираш трудно. Понякога на ръба на закона, но далечен и различен от всичко, което познаваш. Тези хора рискуваха всичко, във времена, в които нямаше „ни джиесеми, ни интернет”. И много от тях успяха. Тях надали ще върнем.
С изминаването на годините, всеки пети започна да се чуди дали да не замине – за да бере капини, малини, да мие чинии, да гледа възрастни хора. Много се пробваха, но малко издържаха. Защото когато заминаваш просто заради самото заминаване, без идея какво и как искаш да постигнеш, често осъзнаваш, че е по-добре да си беден и нещастен у дома, отколкото беден и нещастен в нечий чужд дом.
Днес има и голяма група хора, които учат навън, но те с право се наричат „граждани на света”. Те ще се чувстват еднакво добре и в България, и някъде другаде, стига трудът им да бъде оценен. Те биха стояли тук само ако знаят, че това ще се случи. Защото границата е доста малка – да станат част от третата вълна. Днешните заминаващи.
За тях трябва да ни боли най-много. Защото в по-голямата си част това са хора, които преживяха промените и останаха, имаха надежда и останаха, бяха предавани и оставаха. Това са хора с професии, образование и мечти, които смятат, че не е късно да бъдат осъществени. Те тръгват с горчивината, че са били излъгани, в търсене на нов дом, в който да има справедливост, а не нагла корупция. Нов дом, в който знаеш, че законът те пази и с честен труд можеш да стигнеш далеч. Разочарованието се превръща в смелост, която ти е липсвала през всичките тези години – да се хвърлиш в неизвестното, въпреки рисковете на все по-малкия западен свят, в който като теб, късметът и новият живот търсят хора от цялата планета.
Не е лесно, дори става много, много по-трудно.
Ето този процес има реални и много страшни икономически и демографски последствия. А на терминал заминаващи има все така „навалица като у Пловдив на Металика”. Ще се върнете ли? Много ми се иска, но знам че няма да го направите. Още не. Не и сега. Не и на всяка цена.
Светослав Иванов
btvnovinite.bg
