СИНДРОМЪТ НА ОСТРИГАНАТА ОВЦА: ЗАЩО СТАДОТО НЕ ПРОЩАВА НА ЖЕНАТА, КОЯТО УСПЯВА ПО СВОИ ПРАВИЛА?

СИНДРОМЪТ НА ОСТРИГАНАТА ОВЦА: ЗАЩО СТАДОТО НЕ ПРОЩАВА НА ЖЕНАТА, КОЯТО УСПЯВА ПО СВОИ ПРАВИЛА?

Защо общественото мнение реагира с такава агресия към жените, които успяват по собствени си правила?

Случаите със Силвена Роу и DARA поставят този въпрос по различен, но сходно показателен начин. Те са от различни поколения, сфера на изява и публични светове. Общото между тях е реакцията на обществото спрямо жена, която е видима, уверена и отказва да се впише безусловно в чуждите очаквания.

Към Силвена Роу имаше легитимни въпроси относно ролята, идеите и подготовката ѝ. Заедно с тях обаче се изсипаха и остри нападки към външността, лицето, мимиките и прическата ѝ. Вместо разговорът да остане върху това какво предлага и дали идеите ѝ са приложими, той бързо се измести към това как изглежда и дали изобщо „подхожда“ на мястото, което заема.

Подобна вълна от хейт се стовари и върху DARA — не просто като критика към музиката, а като опит за лично унижение, атакуващо прическата, облеклото, стила и цялото ѝ излъчване.

Това вече не е просто въпрос на личен вкус. Това е модел.

И двете не вървят по утъпканата стълбица с фалшива усмивка и наведена глава. Не чакат някой да ги легитимира, не се прекланят пред чужди авторитети и не се опитват да бъдат удобни на всяка цена. А когато една жена откаже да играе по тези правила, критиката лесно се превръща в наказание.

В България все още съществува негласното очакване жената да бъде успешна само „по правилния начин“:

амбициозна, но не прекалено;

уверена, но не „нахална“;

красива, но не предизвикателна;

видима, но не толкова, че да засенчва някого;

независима, но не дотам, че да не се нуждае от чуждо одобрение.

Ако тя не се вписва в тази рамка, веднага започват въпросите: „Коя е тя? Кой я сложи там? Защо е толкова самоуверена? Защо изглежда така?“

И когато не могат да атакуват постиженията ѝ, атакуват лицето, тялото, косата, гласа, мимиките и характера ѝ. Жената може да бъде критикувана за абсолютно всичко, стига да не бъде оставена просто да бъде успешна.

Силвена Роу: критика към ролята или наказание за различието?

Около Силвена Роу се разгоря публичен спор след публикации за ролята ѝ като съветник към парламентарната комисия по земеделието, храните и горите и за идеите ѝ, свързани с качествените български храни и вина.

Въпросите за квалификацията ѝ са напълно легитимни. Когато даден човек заема обществена или експертна позиция, обществото има пълното право да пита какъв опит притежава и доколко предложенията му са приложими.

Това обаче не обяснява подигравките с лицето, мимиките и прическата ѝ.

„Тази идея не е добре аргументирана“ е критика.

„Тази жена изглежда нелепо и няма място там“ е опит за обезсилване.

Това е съществената разлика между несъгласието и унижението.

DARA: когато външността и свободата се превръщат в мишена

При DARA контекстът е различен, но механизмът е абсолютно същият.

Тя е млада изпълнителка със собствен стил, сценично присъствие и автономен начин на изразяване. Критиката към музиката и сценичния ѝ образ е напълно допустима. Но когато тя прерасне в системни подигравки с лицето, тялото, косата, облеклото и стила ѝ, вече не обсъждаме изкуство.

Това е опит за пълно обезличаване и смазване на самочувствието. Жестокостта на тази вълна беше толкова голяма, че я изправи пред момента да поиска да се откаже точно преди едно от най-големите си изпитания — участието ѝ в Евровизия.

Когато хейтът стигне дотам да накара един артист да се усъмни в правото си да бъде на сцената, целта е постигната: опитали сме се да я върнем на мястото, което ние сме решили, че ѝ се полага.

DARA не се стреми да изглежда така, както някой друг смята, че трябва да изглежда една млада жена. Не прикрива амбицията си и не се извинява за присъствието си. Затова увереността ѝ лесно се представя като провокация, а свободата ѝ — като недостатък.

Две различни жени, един и същ модел

Силвена Роу и DARA са различни. Не работят в една и съща сфера, не принадлежат към едно поколение и не следват един и същ път.

Но и двете отказват да се впишат в удобния модел. Не разчитат да бъдат харесвани от всички, не се прекланят пред авторитети само заради самия статус и не се опитват да стигнат до успеха чрез „правилните“ мъже, „правилните“ легла и „правилните“ усмивки.

В общество, в което жените често са принуждавани да бъдат приятни, покорни и удобни, жена, която успява по собствените си правила, се възприема като заплаха. Не защото е направила нещо лошо, а защото показва, че е възможно да не играеш тази игра.

Фалшивото сестринство

Лесно е да подкрепяш една жена, когато тя страда или има нужда от защита. По-трудно е да подкрепяш жена, която е ярка, независима и успешна — която не се извинява за амбициите си и не се смалява, за да не кара останалите да се чувстват неудобно.

Това не означава, че всяка жена, която критикува друга, изпитва завист. Жените имат пълното право да не са съгласни, да посочват грешки и да изискват компетентност. Но истинската солидарност изключва унижението.

Фалшивото сестринство започва там, където подкрепата е под условие:

можеш да успяваш, стига да не си прекалено видима;

можеш да бъдеш уверена, стига да не изглеждаш по-уверена от останалите;

можеш да бъдеш независима, стига независимостта ти да не поставя под въпрос установените правила.

Това не е солидарност. Това е приемане под наем.

И аз познавам този момент

Като жена предприемач съм минавала през период, в който носех огромен кредит и огромна отговорност. Тогава около мен имаше жени, които ми съчувстваха, разбираха ме и ме подкрепяха. Виждаха трудностите, риска, безсънните нощи и страха дали ще успея да се справя.

Докато бях в трудност, бях приемлива.

В момента, в който успях да погася заема и стъпих стабилно на краката си, нещо се промени. Вече не бях просто жената, която се бори. Бях жена, която е успяла.

И тогава за някои станах неудобна, нахална, арогантна и необичана.

Не защото бях станала друг човек, а защото вече не се нуждаех от съчувствие. Не бях в позицията на слабата, зависимата или нуждаещата се от спасение.

Бях се оправила — не съвсем сама, а с безценната подкрепа и помощ на семейството си, — но бях стигнала до края на този тежък път. И може би точно това беше проблемът.

Докато страдаш, хората могат да те подкрепят, без това да застрашава собственото им самочувствие. Но когато се изправиш, започнеш да печелиш и спреш да търсиш разрешение, съчувствието бързо се превръща в неприязън.

Тогава „силна“ започва да означава „нахална“, „уверена“ става „арогантна“, а „независима“ — „непоносима“.

Някои хора не те подкрепят, за да успееш. Подкрепят те само докато си под тях, до тях или достатъчно близо, за да не ги караш да се сравняват с теб.

Синдромът на остриганата овца

В стадото е по-лесно, когато всички се придържат към познатите правила. Но когато една жена откаже да се съобразява с тях, реакцията често е опит да бъде върната в редицата — да стане по-тиха, по-скромна, по-малко видима и по-малко неудобна.

Това е синдромът на остриганата овца.

Това не е жена, която е права за всичко и е над критиката. Това е жена, която бива наказвана не заради конкретна грешка, а заради това, че отказва да бъде удобна.

Когато една жена е жертва, обществото лесно я съжалява. Но когато е себе си и е успешна, тя се превръща в огледало. Тя показва, че е възможно да не се усмихваш на правилните хора, да не се прекланяш пред правилните авторитети, да не влизаш в чужди легла, за да получиш място, и да не се отказваш от себе си, за да бъдеш приета.

И тогава тя вече не предизвиква съчувствие. Предизвиква сравнение.

Затова въпросът не е дали Силвена Роу, DARA или аз сме безгрешни. Нито дали всички трябва да ни харесват. Въпросът е защо към жените, които не се вписват в удобния модел, толкова лесно се изсипва омраза, която не се ограничава до работата им, а атакува външността, поведението и самото им право да бъдат ярки, независими и успешни.

Легитимната критика казва: „Не съм съгласен с това, което правиш, и ето защо.“

Личното унижение казва: „Ти нямаш право да бъдеш такава и да заемаш това място.“

Една жена не е длъжна да бъде тиха, удобна и всеобщо харесвана, за да заслужава уважение. Не е длъжна да се смалява, за да не засенчва никого. И не е длъжна да върви по чужд път, да се усмихва на правилните хора или да се подчинява на чужди правила, за да докаже, че има право на успех.

Цветелина Ватовска